Чудакът

Гуляшки Андрей

Тогава ме извикаха на разговор в най-отговорното учреждение и там ме уведомиха, между другото, че много отрасли от тежката промишленост имали най-остра нужда от бакърен и оловен прокат и от бронз. Разговорихме се за разни неща и пак така, между другото, попитаха ме дали тия отрасли от тежката промишленост биха могли да разчитат на бакърен и оловен прокат, да речем, от началото на идущата пролет?

Монтажът на машините, както можах да се уверя с очите си, беше едва преполовен, от мен искаха да извърша за шест месеца това, което моят предшественик беше извършил за една година. Какво пък, медният прокат и оловният бяха важни неща, нямаше защо да ме убеждават, казах, че ония отрасли от тежката промишленост могат в края на краищата да разчитат

на мен. Обещах твърдо, защото разбрах, че тази работа беше от огромна важност. А баща ми отрано беше ме научил, че има неща, с които си струва човек да се захване мъжки, макар и да не са му твърде по вкуса.

И още нещо. В битките с времето и трудностите имаше толкова хубост. Отказва ли се опитният алпинист, ако му предложат да участвува в експедиция навръх Чомолунгма? Ако има такъв опитен алпинист, който да се отказва, той да сдаде тутакси пикела си, да се отпише от алпинисткото дружество и да стане рибар или играч на пинг-понг в някой квартален клуб.

Още с пристигането си навремето реших да дам на шмекерите и скептиците решително сражение. Така щях да изпитам несравнимата с нищо прелест на първия удар, а и всички в ЗПЦМ щяха да добият представа за музиката, която им предстоеше да свирят.

Пристигнах в завода един час преди започване на работа, пойните птици тъкмо бяха надули пищялките си из съседните горички и храсталаци, още розовееха краищата на седефените облачета, дето утринният ветрец гонеше по небето. Наредих на дежурния телефонист да извика по тревога помощника Щерев, главния инженер и председател на профкомитета и когато тримата се явиха в кабинета ми — учудени, озадачени и с малко кисели физиономии (изключая Щерев), — изложих им накратко първата мярка, с която бях решил да укрепя разхлабената трудова дисциплина на колектива. Главният инженер прояви безразличие, Щерев искрено се разтревожи, а председателят на профкомитета поклати недоволно глава и отбеляза, че било желателно подобни «драстични» мерки да се обсъждат предварително в партийното бюро и в дирекционния съвет. Казах му, че и за в бъдеще тоя род мерки ще се предприемат, и когато трябва да се слага край на едно позорно изоставане, консенсус не е необходим. Той на минутата прояви разбиране, прокашля се делово и енергично взе да върти шайбата на телефона, за да събира другите членове на профкомитета.

Жътвата от първия ми удар беше печално богата. Закъсняха почти всички инженери, а стотина души от работниците се явиха на местата си със значително закъснение. Веднага издадох заповеди за наказание, наредих да се разлепят обяви, с които предупреждавах, че докато продължава изоставането с монтажа, закъсненията ще бъдат санкционирани с максимална строгост. Не избягна от «последно» предупреждение и секретарката на Щерев, която заради сватбата си беше се отлъчила без разрешение.

Налагаше се да размахвам камшика поради нуждата от бакърен и оловен прокат, а пък и на самия мене — признавам си го откровено, това препускане ми доставяше удоволствие. Нима навремето баща ми не се е радвал, в душата му не са звучали химни пред гледката на сръчно засетите с пшеница блокове.

Нищо не знае оня, дето не е препускал по пътищата, за да стигне навреме до една добра цел! Препуска ли човек към една добра цел — тогава и плющенето на камшика звучи като хубав, бравурен марш!

Вечерта, след като се разбрах с партийния секретар, свиках целия колектив на митинг. Не съм по речите, затова казах на хората накъсо и направо:

— Държавата трябва да има навреме бакърен и оловен прокат. Затова обявявам в завода извънредно положение. Ще се работи с максимална напрегнатост, прегрешенията в работата и дисциплината ще наказвам с най-сурова строгост. Искам да се разбереме честно и като мъже. Комуто стиска — да остане, комуто не стиска — на добър му час! Тия, дето ще работят честно и по мъжки — ще са ми приятели, а кръшкачите още отсега предупреждавам — няма да ги огрее!.. Давам половин час време за размисъл. Който ще остане — да върви в столовата. Който ще напусне — да си прибира багажа по взаимно съгласие!

За чест на работническата класа само седмина изявиха желание да напуснат. Разделихме се почтено.

На другите, дето отидоха в столовата, наредих да поднесат за моя сметка по сто грама водка и хубаво мезе.

На война — като на война, по мъжки и без хленч!

А на обяд, през същия този «мъжки» ден, аз се влюбих. Влюбих се в съпругата на Щерев, Мая.

Хората се влюбват по два начина. Или изведнъж, както се казва, «от пръв поглед». Или постепенно, приближавайки се неотразимо един към друг.

Влюбих се в Мая от пръв поглед. И в мига, когато любовта избухна в сърцето ми като неугасим пламък, аз разбрах, че приказката за «първия поглед» е една евтина и наивна заблуда. Щом видях Мая, аз почувствувах — точно така, — почувствувах, че най-после стоя пред жената, която бях търсил несъзнателно през целия си живот. Стремял се бях през целия си живот към нея и ето че най-после бях я открил! Сърцето ми запя химна на сътворението и светът сякаш се изпълни с божествените звуци на Бетховеновата Ода на радостта.

Мая

Любовта ми към Лили, с каквато и романтика да беше украсена — вечерни разходки, съзвездия, блажено и поетично безгрижие, — беше всъщност едно младежко увлечение. Лили ме обичаше всеотдайно, сигурен съм в това, но аз съм изпитвал към нея, изглежда, само чувство на харесване и нищо повече.

С Вера ме свързваше едно libido и нищо повече. Заживяхме заедно, а после се оженихме, макар че помежду ни не съществуваше никаква духовна връзка. Нещо повече, помежду ни не можеше да съществува каквато и да било духовна връзка, понеже ние бяхме толкова различни по вкусове и разбирания! Тя харесваше високите строежи и залагаше на тях, аз ги ненавиждах. Тя се захласваше по Гершуин, аз пък боготворях Моцарт. Стори ми се, когато се разведохме, че излизам на чист въздух, след като бях стоял дълги часове в душна и задимена стая.

Но откъде знаех, че Мая не й приличаше? Не ме ли мами чувството, възникнало от «първия поглед»? През тия августовски утрини първите слънчеви лъчи бързо изпаряваха росата. Нямаше ли близкото ни опознаване да изпари и моето първоначално очарование?

Но каквито и съмнения да се появяваха като облачета в душата ми, светът стана като че ли изведнъж по-красив. Бях занемарил нощните бдения, сега вечер се прехласвах по небето, не ми се прибираше в бай Сандовата мансарда. Имаше едно възвишение в лозето му, беше го засадил с розови храсти. Захвърлях палтото си на тревата, лягах отгоре му и тъмният небесен купол, осеян с безброй златни, синкавосребърни и рубинени звезди, взимаше очите ми. Както някога, през детските ми години, когато спях на открито, до ъгъла с овцете, при вуйчо ми Първан. Както някога, през тихите вечери, когато се разхождахме с Лили навън от града. Няма друго чувство по-близо до природата от любовта. То е част от природата и когато човек го носи в сърцето си, той се слива с природата и само тогава започва да разбира езика й и да изпитва омая от хубостта й.

Лежах на поляната и се взирах в небесния купол. Царицата Касиопея седеше на петкрако сребърно столче, навиваше прежда и слушаше скучното бъбрене на царствения си съпруг Цефей. Арктур напразно протягаше ръце към косите на Вероника, намусеният Бик гледаше недоволно света с червеното око на Алдебаран, а Орион, красавецът, гордо крачеше по неравните пътища на южния хоризонт.

Между Арктур и Косите на Вероника като че ли виждах да прозира сякаш през сребърно призрачно перде замисленото лице на Мая. Дали размишляваше върху съдбата на преданата съпруга Вероника и какво си мислеше за съпружеската й вярност? Това живо ме интересуваше, защото на земята съществуваше съпругът й Щерев и той стоеше между Мая и мен като самото олицетворение на съвестта.