Чудакът
Шрифт:
Есенни мотиви
Разходих се няколко пъти до гарата, занесох вино, мезета, участвувах в две партии на карти. С началника на гарата, с мрачния телеграфист, с кантонерите станахме отлични приятели. Вече пратките с машини не пускаха корен под навесите. И монтажът вървеше бързо, през август и септември преизпълнихме плана почти с 50 на сто.
Но в началото на октомври заваляха ужасни дъждове, които нямаха край. След безводна пролет и сушаво лято небето се затвори и земята прогизна. Дори малкото, което беше родила, затъна в кал, пък и нямаше кой да го прибира, машините боксуваха
Снабдяването с продукти — зеленчуци, месо, сирене — от ден на ден ставаше все по-оскъдно. Осиромаша работническият стол при завода. До гуша дойде на всички проклетото зеле и оризовата чорба. Заводските работници понасяха по-стоически бедата, но ония, които работеха по строежите, които изграждаха корпусите на бъдещите общежития, строителите — те взеха да си стягат торбите, майстори, кофражисти, зидари всеки ден хващаха пътя за гарата. Те знаеха, че са «кът», тоест дефицитен кадър, затова се отправяха към ония места, където нюхът подушваше «по-мекото на баницата».
Призракът плана по строителството да се срине взе по-често да ме спохожда, стресвах се насън, осъмвах с ококорени очи. Затова реших да споходя един важен човек, директора на общественото снабдяване.
— Бащице — рекох, — от тебе зависи дали догодина моите хора ще живеят в жилища като хората, или ще лагеруват в дъсчени бараки. А ти знаеш, че дъсчените бараки не привличат, а отблъскват нашего брата. Има риск тоя гигант, ЗПЦМ, да остане без хора. Ще се случи най-лошото, държавата да остане без бакър и бронз.
Тоя сух човечец, с мургаво лице и горящи тъмни очи, чиито прапрадеди навярно са имали роднински връзки с татарите на хан Ногай, който още с моето пристигане взе мерки да ми се сервира коняк и истинско бразилско кафе — той повдигна ръце към тавана на обширния си кабинет, като «правоверен» от минали времена:
— Аман! — възкликна той. — Не палете огън в душата ми! Не ме разпъвайте накръст! Аз не съм Христос, който според Евангелието нахранил 20 хиляди души с пет риби и пет хляба! На главата ми тежи целият Н, с фабриките си и с ресторантите си и над всичко това — със своя грандхотел. Всекиму съм длъжен да отделям по малко от малкото, което получавам! Много ви моля да не ме разпъвате накръст!
— Но според договора, който сме сключили с вас — рекох, — вие сте ни длъжник и по зеленчука, и по месото, и по захарта, и по мазнините! Много държа да ни се издължите още със следващата доставка! ЗПЦМ, както знаете, е завод от републикански мащаб!
— Ох, знам! И колко още други неща знам! Аз ще ви кажа, че за някои неща съм най-знаещият човек в Н. Дори ще си позволя да ви кажа, че за някои неща съм по-сведующ от ваша милост. Например вие не знаете, че след една седмица се провежда някакъв симпозиум в окръжния град, участвуват чужденци, окръжният секретар лично ми се обади да не се посрамим пред чужденците. Защото нашите, както и да е, но чужденците… Те не бива да останат с лоши впечатления. И това е правилно, нали? Държавна политика! А хората съдят за държавната политика според това, какво има на софрата… Нали? Вие не знаете например, че следващата седмица първият секретар на партията в Н жени дъщеря си и по тоя случай в грандхотела ще има тържествен прием! Вие сте голям човек и ще ви кажа, че тия дребни, но всекидневни неща сриват договорите ми дори с предприятия от републикански мащаб, каквото е вашето! Моля ви да ми влезете в положението, при следващата доставка аз ще направя за вас каквото е по силите ми!..
Благодарих му от сърце за добрите чувства към ЗПЦМ, стиснах здраво ръката му и си отидох. Все пак човекът беше ме черпил с истинско бразилско кафе и с коняк «Преслав» пет звезди…
После влязох във връзка с моите приятели от гарата и от тях научих, че следващата доставка със стоки ще пристигне в Н на еди-коя си дата. На същата по тайни пътища пристигнахме на гарата, сложихме един децимал на рампата и когато вагонът с доставките пристигна, отмерихме си от дължимите стоки каквото ни се полагаше. Далечният родственик на Ногай хан припна при телеграфиста да иска връзка с окръга или с първия секретар в Н, но мрачният човек му посочи вратата.
— Тук е разрешено само за разговори от служебен характер! — рече му той. — Туй не е обществен телефон! Напуснете апаратната!
Полагаха ни се сто килограма замразено телешко, но в хладилния вагон открихме шест леко замразени прасенца.
— Не смейте да пипате прасенцата! — застана пред вагона търговският началник и разпери ръце, готов да брани на живот и смърт скъпоценния товар. — Две парчета са за ресторанта на грандхотела, за приема на първия секретар по случай сватбата на дъщеря му, а другите са за симпозиума в окръжния град! Не смейте да се докосвате до тях!
Обърнах се към момчетата си.
— Вземете сватбарските — рекох им, — а другите пожертвувайте за науката. Да покажем на отговорните хора, че работническата класа уважава техническия прогрес!
После отидох при първия секретар. Той беше вече уведомен за случилото се на гарата. По лицето му не се четеше нито одобрение, нито упрек.
— Добре си направил, дето си проявил грижа за хората си. Но това не е начинът, по който трябва да се вършат тия работи. Я си представи, че там бяха дошли с момчетата си и директорите от другите предприятия… Представяш ли си каква каша щеше да се получи?
— Всичко щяхме по братски да делим — рекох. — А за прасенцата щяхме да хвърляме «ези-тура».
Той махна с ръка.
— За тия прасенца аз ще тегля ушите на управителя! — рече той. — Лично аз не съм заръчвал никакви прасенца. Но тъй или иначе, той е разчитал, че ще ги има подръка…
— Не слагай камък на душата си! — рекох му. — Обещавам ти, че ще се постарая да измисля нещо още по-достойно за сватбарската ти софра!
В навечерието на празненството заръчах на главния готвач да свари до разваряване 15 килограма боб и толкова картофи и тази маса да превърне на идеално смачкана каша. Сутринта отидох в готварницата, поисках три тави за печене на истински прасенца и в тях «изваях» моите прасенца от бобена и картофена каша. Поръсихме ги изобилно с червен пипер, поляхме ги с желатинен разтвор, щедро ги посипахме с магданоз… На пръв поглед те станаха като истински.
За ефекта не се излъгах. Повечето от гостите разбраха играта чак когато посегнаха с ножове и вилици към тавите, за да отрежат по едно вкусно парче месо. Падна голям смях. Макар и фалшиви, прасенцата имаха успех и бяха ометени с повишен апетит.
А после пяхме и танцувахме. Бяха дошли и Щереви. Помолих оркестъра да изсвири «По синия бял Дунав» от Щраус. За мое удивление никой от гостите не скочи да танцува, тия хора не умееха да танцуват валс… Тогава срещнах очите на Мая. Тя беше малко побледняла, но ми се усмихна. Очите й страстно ме молеха и зовяха.