Денят не си личи по заранта
Шрифт:
— В нашия календар напоследък няма нищо освен недели.
— В такъв случай, какво ще кажете за един обяд в „Лавалиер“ с Дейзи и Ерлих?
— Тия работи вие ги решавате.
— Знаете, че аз нищо не решавам. Изобщо не си изливайте върху мене лошото настроение.
Има право жената. И с цел да си подобря настроението, аз си казвам, че все едно, подир три дни тази тягостна история с обедите, вечерите и безцелното разтакаване най-сетне ще приключи.
— Всъщност какво представлява Дейзи? — питам, колкото да се намирам
— Това вие ще определите.
— Секретарка… машинописка… нещо от този род — опитвам се да налучкам.
— Именно.
— И къде работи?
— Какво значение.
— Вероятно, при Сеймур.
— Вие излишно често споменавате това име, Албер.
— Само за да ви доставям удоволствие. Предполагам, че то е райска музика за ухото ви.
— Не вярвам да го ненавиждате точно по тая причина.
— Съвсем не го ненавиждам. Но трябва да призная, че не съм и влюбен до уши в него.
И понеже тя мълчи, отново запитвам:
— А Ерлих?
— Защо ме отегчавате с въпроси? Ерлих е съвсем ясен.
— И все пак?
— Посредник в подобен род сделки. Авантюрист.
— Но вие вероятно го държите с нещо…
— Държи го Дейзи. Сближете се с нея и я поразпитайте.
— Не бих ви заменил дори срещу цял харем Дейзи-та. Вие напълно сте ме обсебили, скъпа.
— Да се надяваме — произнася тя скептично.
В заведението влиза продавач на вестници. Вземаме по един брой от това сензационно издание, наречено „Билд“, което всички презират и всички четат, и по тоя начин се отърваваме за известно време от необходимостта да си разменяме фрази без значение.
Едва след като преглежда оттук-оттам новините, Мод запитва:
— Вярвате ли наистина в тия шпионски истории?
— Питайте Дейзи. Аз не съм нито шпионин, нито секретарка.
— Всичко това ми се вижда страшно преувеличено.
— Защо? Да не смятате, че тайната професия само вие я упражнявате?
— Аз съм дребно техническо лице, Албер.
— Доколкото знам, една операция се осъществява именно от технически лица, а не от асовете на мозъчния тръст.
— Възможно е. Не съм участвувала никога в такива неща.
„Вие участвувате в момента, скъпа“ — би следвало да кажа, обаче премълчавам. От тая жена не можеш да изкопчиш почти нищо. Но „почти нищо“ е все пак нещо.
— Да ставаме, ако искате — предлага дамата, като поглежда часовника си.
— Време е наистина — кимам. — Докато стигнем „Лавалиер“, и ще стане обед.
Уви, няма да стане обед, даже и да пълзим. „Лавалиер“ е на същия площад, само двеста метра оттук.
— Все пак бихме могли да влезем в този музей — подхвърля колебливо Мод, когато се озоваваме навън.
— Вие вече за пети път ми излизате с това предложение. Нали ви казах, че не ми се гледат камъни. Достатъчно ги гледах във вашия Идар.
— Но тия камъни са други.
— Да, по-големи. И по-прашни.
— Тогава да идем до картинната галерия.
— Бях веднаж в една галерия и само се отегчих.
— В каква галерия?
— Лондонската. Помня, че по картините имаше доста кървища и отрязани глави.
— Какво друго искате да има. Хората са рисували живота. А животът е пълен с ужаси.
— Защо „ужаси“? Някои институти, от рода на вашия, ги отчитат като завоевания.
— Но вие какво сте се заловили днес за професията ми? Казах ви, че съм само дребна служителка.
— Вероятно. Обаче някой друг бе казал, че всички сме отговорни за всичко.
— Известен ми е този род демагози.
— Мисля, че въпросният демагог беше Христос.
Ние се движим едва-едва към споменатия „Лавалиер“, ала когато стигаме до средата на пътя, Мод се сеща, че още е рано, и поема в обратна посока.
— Не знам как са стояли нещата по времето на Христос, но ще признаете, Албер, че днес никой за нищо не е отговорен. Никой, освен може би мозъчните тръстове, за които споменахте.
— Съществуват и други мнения по въпроса — отвръщам нехайно, като също тъй нехайно люшкам в ръка малката черна чантичка с австрийския паспорт.
— Какви други мнения? Какво са виновни тия хора — тя прави лек знак с ръка към пъплещите из площада туристи, — ако утре бомбата избухне над този град и ги изпепели заедно с всичко останало? Ами че те дори няма да разберат как и защо се е стигнало дотам. И даже да разберат, няма да имат никаква, разбирате ли, абсолютно никаква възможност да осуетят катастрофата.
— Това вие не може да знаете.
— Знам го. И то от личен опит.
— Вече сте преживели атомния апокалипсис?
— Преживяла съм друг апокалипсис. Виетнамския.
— Участвували сте във войната?
— Участвувах против войната. Дефилирах пред Белия дом с всички тия младежи, въодушевени и празноглави също като мене, скандирах призиви за мир и любов, пишех лозунги по стените, изобщо воювах против насилието. Додето един ден насилието ме сграбчи и ме повлече към полицейската камионетка…
— Не допусках, че сте имали такава бурна биография.
— Имам я — кима тя, като продължава да крачи бавно край магазинчетата за сувенири, възможно по-далеч от рояците хлапета, летящи върху ролковите си кънки и огласящи площада с крясъци.
— Предполагам все пак, че не са ви задържали.
— Задържаха ме. Наблъскаха ни в една огромна клетка сред някакво подземие, за да имаме възможност да поседим и да се разкаем. Разговорите бяха забранени, а скоро загубихме и желание за разговори. Бяха ме тътрили насила по улицата. Навехнатото коляно адски ме болеше. Мина цяло денонощие, додето взеха да ни извеждат един по един. Най-после дойде и моят ред да се изправя в кабинета пред началството. Началството беше някакъв полицейски офицер с вид на горила и почти толкова умен. И знаете ли какво ми каза този тъпак?