Денят не си личи по заранта
Шрифт:
— За да не искам невъзможното, би трябвало да знам какви са възможностите ви.
— Мога да ви увелича отстъпката с пет процента, и то при втория вариант.
— А как стои въпросът с първия?
— Трийсет на сто максимум, както вече ви казах. При такъв вариант никога не съм правил подобно намаление. Можете да ми вярвате.
Отчаяна или примирена, Мод е престанала да ми изпраща сигнали.
— Добре — казвам, — тогава позволете ми да помисля ден или два.
— Защо не. Ако става дума за ден или два…
— Не
— Да, да, помислете — кима Томас. — Колкото до сделката, не се съмнявам, че ще я сключите. Такива изгодни условия никой не е в състояние да ви предложи.
Наливам си малко скоч и след като се убеждавам, че новата порция не се различава по вкус от предишната, запитвам нехайно:
— Казахте, че сте ограничен в известни рамки… Тава не означава ли, че някой друг може да се намеси в отношенията ни?
— Няма такава опасност — поклаща глава американецът. — Освен ако вие не я предизвикате.
— О, при моето положение…
— Прав сте. Мисля, че разбрах за къде отива оръжието.
Той вече е разбрал… А аз си нямам понятие.
Напрежението е спаднало. Мод е отдръпнала бедрото си, а Сандра тананика не съвсем фалшиво нещо в такта на прииждащата отдолу диско-мелодия. В аления полумрак бюстът на сексбомбата, изхвръкнал напред и достатъчно разголен, е прелъстително розов, докато чувствените червени устни изглеждат почти черни. Черни устни, черни коси и загадъчни котешки очи — това вече не е сексбомба, а жена-вамп, изцяло в стила на ретромодата.
Усетил, че сделката е почти сключена, Томас също се е отпуснал. Алкохолните пари, подтискани до този момент от волята, изглежда, започват да нахлуват в главата му, защото той ми отправя между две примигвания един чистосърдечен приятелски поглед и произнася:
— Оръжието! Най-великото изобретение.
— Голямо изобретение наистина — промърморва Мод. — Да си пускаме кръв…
— Ако е нужно да си пускаме кръв, можем да използуваме пиявиците — обажда се и Сандра. — Спомням си, че ми го препоръчваха миналата година, когато бях доста напълняла.
— Оръжието! — повтаря Томас, без да дава ухо на женския брътвеж. — Единственото лекарство срещу човешката глупост. Трябва да сме благодарни на глупостта, драги Каре. Ако я нямаше, кой би купувал оръжие?
— Имате предвид алчността? — запитвам.
— Не, глупостта. Алчността е нещо нормално. Гладен си — искаш да се наядеш. Нужни ти са пари — пазариш се за пет процента, както ние с вас двамата. Но умният постига своето, без да рискува да се набоде на нечий нож. На тоя свят едни са по-силни, други — по-слаби. Трябва да се съобразяваш с това. Да се подчиняваш на по-старшия.
— Ами ако не искам да се подчинявам? — запитва капризно Сандра, изпаднала също под властното влияние на алкохолните нари. — Кажи де! Ако не искам?
— Това не е оригинално — отвръща американецът. — Никой не иска. Въпросът е да постигнеш своето, без да се набождаш на ножа. Когато бих малък, ме учеха да постъпвам тъй, както е угодно на бога. Но къде е бог, за да го питам кое му е угодно. Никой не може да ти каже кое точно му е угодно. Истината е, че трябва да се съобразяваш не толкова с бога, колкото с началството. Живей в мир с началството — такъв трябва да бъде девизът ни.
— Ами ако не искам? — настоява сексбомбата.
— Трябва да си много умна, за да си позволиш подобен лукс — промърморва снизходително Томас. — Ако си умна, ще постъпваш тъй, че да постигаш своето, без да дразниш началството.
— Това са теории — възразява Сандра. — Стани да танцуваме.
— Само това — не — поклаща глава американецът. — Мога да изпия още една чаша, за да ти направя удоволствие, но отказвам да танцувам.
— Тогава елате вие — обръща се сексбомбата ненадейно към мене. — Има време да умувате над сделките си.
Тя вече е станала и това затруднява отказа ми, още повече че и Томас добродушно ме подканва:
— Вървете, вървете! Нали знаете, когато дами канят…
Тръгвам подир дамата по тясната галерия, като внимавам да не се блъсна в някоя маса и да се не спъна в проснатите насам-натам крака. Уморено отпуснати крака подир бясното окачане на долния етаж. Застинали в транс или в апатия лица. Изобщо пияни хора. Само че пияни не от алкохола, а от диско-треската, от темпото на механичните телодвижения и от ритмиката на тоя оглушителен, неизменен и неспирен грохот на усилвателната апаратура.
Долу вакханалията е в разгара си. Или оргията. Или истерията. Или каквото щете друго, само не и веселбата. Защото в тоя вихър на телодвижения и джазов вой единственото, което липсва, е веселието.
— Напредваме — казвам, когато стигаме дансинга.
— Какво? — извиква сексбомбата.
— Напредваме — изкрещявам. — Още малко, и ще можем да се мерим с диваците, дето се тръшкат по земята в екстаз, а от устата им тече пяна.
Жената не отговаря нищо, погълната от гледката на това множество, движещо се с еднообразни жестикулации и телодвижения, като някакъв среднощен симпозиум на роботи. Подтискаща гледка. И подтискаща атмосфера, ако може да се нарече атмосфера сложната смес от мирис на тютюнев дим, на алкохол, на парфюми и човешка пот.
— Сигурен ли сте, че ви се танцува? — запитва Сандра.
— Мисля, че идеята беше ваша.
— Да. Нещастна идея. Понякога уискито ми се качва в главата и оглупявам. Добре, че при мене това не трае дълго.
Не възразявам. Няма смисъл да си дера гърлото. Дамата ме поглежда и казва не много уверено:
— Все пак, ако искате, можем да опитаме няколко стъпки…
— Какви стъпки? Тук се работи най-вече с ръцете и задните части.
— Трябва да е забавно. Щом толкова хора го правят…