Денят не си личи по заранта
Шрифт:
— Благодаря ви, Франк — повтаря дамата.
Тя благодари с такъв хладен тон, че шишкавият ме поглежда и затруднено разперва ръце, сякаш казва „опитай се да угодиш на такава жена!“
Разделяме се с него още пред ресторанта и се запътваме към хотела.
— Бих искал да поспя, ако нямате нищо против — съобщавам на служебното лице.
— Малко здрав сън ви е наистина необходим — съгласява се Мод. — Една любовна нощ плюс едно утринно напиване…
— Нека не преувеличаваме. Просто се почерпихме.
— Знам, знам. Видях сметката. Чудя се за какво можете
— За човека и човешкия мозък, не чухте ли?
Прибирам се в стаята, хвърлям чантичката на масата, а себе си на леглото и се заемам с разбора. Репликите в „Дионисус“ са достатъчно ясни. Задачата на червендалестия вероятно е свързана с първия вариант на Сеймур: да се установи пряка връзка с Райън. Франк не е успял да реши задачата и първият вариант е отпаднал. Сега обаче се оказва, че Франк все пак е на път да я реши, макар и подир месец-два. Една възможност — в случай че Уйлям е настроен да чака и в случай че вторият вариант с Томас се провали. Но това са си проблеми на Сеймур, а моите са други.
И тъй, понятието Спрайт почва да се изяснява. В обилното бъбрене на червендалестия точната информация заема доста оскъдно място, ала съвсем не е маловажна. „Спрайт“ не е изолирана операция, а цяла програма, и при туй вероятно дългосрочна. Програма от военен характер, целяща да реши по качествено нов начин задачата за победа при една глобална война. Програма, насочена към обезвреждане на противника по психически път. Най-сетне, програма, разчитаща не на познатите халюциногенни и нервопаралитични вещества, а на средства от съвсем различно естество. В този най-важен пункт сведенията на Франк, както е и естествено да се очаква, са най-смътни: „Представете си някакви еманации, лъчи, вълни или нещо от тоя род.“ Добре, нека оставим да си ги представят компетентните до въпроса специалисти, Моята задача е изпълнена. Смисълът на думата Спрайт е дешифриран.
Разбира се, прецизността изисква получената информация да се провери посредством сведения от други източници. Аз обаче не съм в състояние да се занимавам с проверки. Няма други източници. И няма време. Надеждата ми е, че моят единствен източник е достатъчно сериозен. Франк не е от професията — имам очи за тия неща, — обаче не е и съвсем чужд на професията. Вероятно фирмата му се използува като фасада от други хора. И съвсем естествено е да дочува от тия други хора това-онова. Изобщо може да е резоньор, но не е фантазьор и едва ли ще вземе да ми сервира измислици.
Последната мисъл е тъй успокояваща, че навярно тъкмо на нея заспивам. Уви, едва съм заспал и се събуждам. Обичайното тропане по вратата — не прекалено силно, ала достатъчно категорично.
— Нима смятате да спите до вечерта? — запитва Мод, след като най-сетне отварям.
— Как мога да се надявам на подобно нещо, когато вие се намирате в същия хотел.
— Съжалявам, Албер, но ни предстои нова среща.
— Нима дискотеките работят и през деня?
— Ще ви чакам долу подир петнайсет минути — предупреждава дамата и изчезва, без да каже нищо за дискотеките.
Петнайсет минути не са малък срок, ако се вземе под внимание, че съм легнал, без да се събличам. Тия джинсови дрехи стават толкова по-шик, колкото повече се мачкат. Разхлаждам лицето си в банята, взимам скъпоценната чантичка и слизам в хола. Едва тогава се сещам да погледна часовника си, за да установя не без изненада, че часът наближава шест.
Часът наближава шест, но улицата е все тъй гореща и както винаги в подобни дни на жега, миризмата на изгорял бензин е особено настойчива. Това съвсем не пречи на хората да се тълпят по тротоарите и да обсаждат магазините, които скоро ще бъдат затворени.
— Да не би пак да са повишили цената на бензина? — запитвам, додето се промъкваме в навалицата.
— Защо?
— Защото напоследък все по-рядко използувате колата си.
— Къде да я използувам? В тия еднопосочни улици? И на такива нищожни разстояния?
Разстоянието се оказва наистина незначително. Едва сме се отдалечили на няколко пресечки от пешеходната зона, и Мод ми посочва солидна и безлична жилищна сграда, издигаща се между други също тъй безлични сгради.
— Ето там, номер трийсет и пет. Качвате се на шестия етаж. Има асансьор.
— А вие?
— Не тъжете за мене. Ще се видим по-късно.
— Да не би да ме пращате в обятията на Дейзи или Сандра? — запитвам подозрително.
— В момента — не. Но и това може да стане. Не бързайте толкова, Албер.
Без повече обяснения тя свива в първата пряка, а аз продължавам до въпросния номер. На шестия етаж има една единствена врата. В малка рамчица е поставена дискретна визитна картичка. Женско име. Познато име. Но то не е името на Дейзи, нито на Сандра:
Бедната Мод. Няма кураж да се прибере дори в собствената си квартира. Позвънявам най-банално, без всякакви морзови сигнали, и вратата тутакси се отваря.
— Влизайте — казва Сеймур.
Влизам. Най-първо в полутъмното антре, а сетне и в неголям хол. Обстановката е доста по-скромна, отколкото в предишната квартира. Лека мебел от светло дърво, бюфет-библиотека с неизбежната стереоуредба, неизбежното барче и неизбежните два-три рафта евтини джебни издания с пъстри корици. Шикът на помещението е най-вече в огромния прозорец-витрина, през който се виждат съседните покриви и в далечината над тях — саждивият силует на катедралата. Едно уютно жилище с неуловимия дъх на необитаемост.
Вероятно за да прогони тоя дъх, Сеймур пали цигара и прави няколко бавни крачки към прозореца, сякаш забравил, че има гост.
— Вие сте се пренесли у Мод? — питам без особено любопитство, като се настанявам в малко кресло точно срещу малкия, вероятно, току-що пуснат вентилатор.
— Съвсем временно — промърморва американецът. — И точно колкото ще трае нашият разговор. Изобщо излишно е да ревнувате.
— Нямате представа как ви обожава тази жена.
— Не е ли време да минем на по-сериозна тема? — забелязва Сеймур, като се отдръпва от прозореца.