Диамантите на Рурк
Шрифт:
Излязоха на магистралата след около тридесет минути. Мери започна да чете указанията от диплянката. В продължение на два-три километра минаваха покрай разни отбивки от пътя, странични шосета и ниви, из които бяха разпръснати къщи.
Беше юли. Нол включи климатичната инсталация. В Сан Франциско сигурно трябва да си облечеш пуловер. Но тук — на няколко километра от океана и мъглата — лятото си е лято. Тревата беше пожълтяла. Кравите и конете се печаха на слънцето.
Мери му каза да завие пак надясно и после спряха пред тухлените порти на Еджуд Манор. Отпред висеше табела,
Нол хвърли един поглед наоколо и пресметна, че на близо шейсет хиляди квадратни метра са разположени стотина ферми. Някои от къщите бяха довършени, а другаде имаше само бетонни плочи в земята.
— Хайде — каза Мери. — Нали искаше да караш? Карай!
Нол пое бавно по асфалтираните улици. Навсякъде бяха разпръснати купчини дървен материал, кашони с керемиди, чимове, млади дървета, изтръгнати с корените и конопени платна — сякаш някой строеше предградия в средата на пасбището.
Нол се замисли за миг и установи, че това наистина е така.
Проблемът беше, че всеки искаше да участва в надпреварата. Хората смятаха, че са спечелили от лотарията, ако живеят на един час път от първото улично задръстване на магистралата. За тях това означаваше, че се радват на хубав живот.
— И през ум не ми е минавало да купуваме къща, Съни — каза Мери. — Но ти започна да печелиш добре… Затова се замислих. Искам да имаме собствен дом. Без хазяи, а? Толкова много го искам, че вече не ме интересува откъде идват парите.
Почвата в браздите, които оставяха булдозерите, беше почти черна. Небето беше синьо. В далечината се виждаха очертанията на засяти с пшеница възвишения. През есента, след един обилен дъжд, те щяха да станат зелени като сукното на маса за билярд. Нол се зачуди кога ли някой ще реши да построи и там къщи.
— Днес си мислих за Оклахома — рече той. Опитвах се да се сетя защо се махнахме оттам.
— Не си ли спомняш? Искахме да ни върви като по мед и масло. Мислехме, че мостът „Голдън 6 Гейт“ е от чисто злато. Щяхме да откъртим парче и да живеем от него до края на живота си.
— Да, точно така — отговори Нол. — Понякога забравям.
Асфалтът свърши. Намираха се пред една пуста нива с ограда. Портата в другия край беше отворена. Нол видя, че, земята е разпределена на парцели. Още няколко места бяха маркирани с найлонови ленти. Имаше и една по-дълга улица.
6
Golden (англ.) — златен. — Бел.пр.
— Е, какво ще кажеш? — попита Мери.
Нол обърна по сухата трева и потегли по обратния път.
— Мисля, че ми трябват още малко пари и че е по-добре да се заема с работа, ако искам да ги спечеля.
13.
Анди Попс не повярва на очите си, когато вдигна глава от бюрото си и видя един наркоман, застанал пред него с купчина откраднати вещи в ръце.
От пръв поглед се виждаше, че този тип се друса. Носеше
— Купуваш ли? — попита младежът.
Анди Попс не отговори веднага, а посегна към бутона на вътрешния телефон върху бюрото си.
— Къде е охраната ми? — попита той. — Моментално да дойдат тук.
— Искам да говоря с прекупвача — рече наркоманът.
Той имаше изпито и бледо лице, като на мъртвец. Кокалчетата на ръцете му стърчаха. Беше вече смъртник и само лошите навици го държаха на крака и го караха да действа.
— Няма такъв — отговори Анди Попс. — Как влезе тук?
— Един камион минаваше, вратата беше отворена и влязох. Слушай, нося хубави неща — каза младежът и тръгна към Анди.
Преди гъркът да успее да го спре, онзи стовари нещата върху бюрото му.
— Да дойде охраната — изкрещя Анди Попс по вътрешния телефон.
— Погледни само — настоя наркоманът.
— Не искам да гледам. Боклуци. Не те искам тук. Правиш грешка. Ние не купуваме крадени вещи.
— Не съм ги откраднал.
— Не ме обиждай. Взимай се партакешите и изчезвай.
— Виж — повтори онзи и започна да рови в джоба на панталона си.
Извади нещо лъскаво и го сложи на бюрото.
Анди Попс видя, че двама души от охраната му бързат през тъмния склад. Съзря обаче и онова, което младежът сложи на бюрото му. Златна пеперуда със скъпоценни камъни, разтворила криле на цели седем-осем сантиметра. По всяка вероятност изработена през 30-те години.
Анди Попс й хвърли един поглед и бързо вдигна очи. Но не пропусна да забележи, че пред него лежи истинско съкровище.
— Погледни това — рече наркоманът.
Анди Попс задържа погледа си върху него, но пред очите му още беше пеперудата. Тялото й — удебелено в средата и изтънено в двата края — беше направено от овални диаманти, които се съчетаваха идеално с тънката златна обковка. Най-големите диаманти бяха близо до отличителния знак. На крилата се редуваха кръгли смарагди и овални диаманти. Страхотна брошка.
— Виж — каза пак младежът.
Анди Попс се подчини с огромна досада и побутна пеперудата. Отдолу имаше маркировка за каратите.
Очите на гърка виждаха по-добре, отколкото изглеждаше. Той хвърли пеперудата на бюрото и бързо каза:
— Още един боклук.
— Ами това е супер.
Двамата пазачи се приближиха и хванаха наркомана за лактите.
— Петдесет долара за всичко — отсече Анди Попс. — Защото те съжалявам. И то при условие, че няма да ми се мяркаш пред очите и ще забравиш, че си бил тук.
— Само петдесет. Това нещо е толкова красиво.
— Четирийсет. Пък ако искаш, задръж си боклуците. Все ми е едно. И без това трябваше да извикам полицията.
Наркоманът взе пеперудата. Поколеба се. Анди протягаше ръка към портфейла си. В бюрото имаше само петдесетачки. Намери две по двайсет и едно десет. Сложи банкнотите на бюрото. Идеята му беше онзи да остави десетте долара.
Дали наркоманите се вглеждаха в щампите на златните предмети?
Едва ли. Те си мислеха за съвсем други неща.