Диамантите на Рурк

Финч Филип

— Нали имаш телефон в колата?

— Добре де, не се обадих. И какво от това?

Ръцете му спряха да се движат.

— Можеше да съм излязла. А аз искам да бъда тук, за теб. За да не си губиш напразно времето.

— Имах желание да рискувам. Времето е мое, както и телефонът в колата, и този апартамент.

Той я стисна здраво за талията.

— Ти не ми вярваш — рече Грейс.

— Ако ще ми говориш така…

— Няма — каза тихо тя и го целуна по устата.

Напусна дома си на осемнадесет години. Беше родена в Чейс Каунти, Канзас. Естествено, в Калифорния

никой не беше чувал за Чейс Каунти, където къщите и фермите се гушеха в тревистите възвишения като бебета в майчината гръд. Повечето хора свързваха Канзас с Дъст Боул 7 и с безкрайните пшеничени ниви, които се простираха от двете страни на магистралата между Денвър и Канзас Сити.

7

Пустинна област в западните щати. — Бел.пр.

След известно време тя престана да споменава за Чейс Каунти, а за Канзас говореше само ако й се наложеше. Нека да мислят, че там има само равнини и прах. Какво й пукаше? Нали се бе измъкнала оттам.

Искаше да се махне, откакто се помнеше. Имаше приятел — няколко години по-голям от нея — стажант-мениджър. Той получи работа в хотел „Емпориа“ в Сан Франциско. Ако Грейс му отидеше на гости, имаше къде да спи и работа като камериерка.

Две седмици след като завърши училище, тя се качи на автобуса за Сан Франциско. Семейството и приятелите й я изпратиха, като мислеха, че ще се върне след един-два месеца. Изуми се, че всички очакваха да използва билета си за връщане. Защо не се поогледаха наоколо? Защо не се вгледаха в нея? Нямаха ли очи?

Грейс беше сигурна в две неща. Нямаше да се върне, докато не се сдобиеше с изисканост. И нямаше да чисти хотелските стаи дълго време.

Защото знаеше, че изглежда добре. „Хубава“ не беше точната дума. Хубост можеш да срещнеш навсякъде. Дори красивите жени не бяха нещо необикновено. Тя беше едно ниво по-горе — привличаше хорските погледи като булка, тръгнала към олтара. Беше специална.

Грейс знаеше, че се откроява сред другите жени. Сигурна беше, че ще има успех в Калифорния.

И се оказа, че е имала право.

И през ум не й бе минавало обаче, че обаянието й може да не е достатъчно. То започва да те обсебва, привлича вниманието ти, но не те миропомазва. Можеш да заслепиш света и пак да се бъхтиш напразно.

Грейс видя Хейс за пръв път, докато работеше в една търговска изложба за домакински стоки. Тя стоя там три дни, по седем часа, като демонстрираше машина за макаронени изделия и кафеварка за еспресо — с високи токчета, чорапи на рибена кост и малко видоизменена униформа на сервитьорка, чиято горна част разкриваше почти целите й гърди.

О, мъжете непрекъснато й намираха работа. Караха я да меси тесто и да прави макарони. Хейс беше един от тях. Той изглеждаше добре, бъбреше. Но нищо повече: След три седмици Грейс вече работеше в едно фотографско ателие на улица „Фолсъм“. Когато той влезе вътре.

Снимаха я за каталози за бързо съхнещи бански костюми. Грейс

беше с един от тях — от златисто ламе, с малки триъгълници на гърдите и парче плат отзад. Й пак на високи токчета.

Хейс познаваше фотографа. Размени с него няколко шеги и реплики, без да я поглежда. Отбягваше я, държеше се хладно.

Фотографът направи още няколко снимки и я накара да си сложи друг бански костюм. Тя мина покрай Хейс и той вдигна учуден глава, сякаш едва сега я забеляза. Какво случайност!

— Хей! — каза той. — Ти?

— Все си мислех, че няма да ми досаждат — отговори Грейс. — Но няма отърване.

— От какво?

— От разни извратени типове, които ме зяпат.

— Би трябвало да си свикнала вече. Пък и в момента, в който спрат да те зяпат, ще останеш без работа.

— По време на работа е друго. Дразнят ме онези, които надничат. Те си правят удоволствието, а за мен — нищо. Все едно те опипват в асансьора. Нали се сещаш за какво намеквам? Получаваш нещо безплатно.

— Не бих го нарекъл така — отговори Хейс. — Аз си поръчвам музиката, аз ще плащам.

Сетне я покани на вечеря в ресторант. Тя отказа.

Хейс подхвърли още няколко предложения. Настоя за обяд, но тя пак не се съгласи.

Той стоя в ателието почти целия следобед. Накрая я покани на кафе и този път Грейс прие.

Заведе я в „Палас“. Не скри венчалния си пръстен и това й хареса. След като известно време са те лъгали, започваш да цениш честността.

Преди да му се разгорещи кръвта, тя рече:

— Искам да ти кажа как аз разбирам нещата. Ти поръчваш музиката, ти си шефът — чудесно. Само че мен са ме сваляли толкова много шефове, че ми е писнало. Започнах тази работа преди шест години. Един месец бях фотомодел за различни списания, каталози и телевизионни програми.

— Прекрасно!

— Мислех, че всеки месец ще бъде така. Ала нищо не съм разбрала. Сега ме снимат по бикини. После ще бъде по бельо и край. Никой няма да ме потърси за друго.

— Така е — съгласи се Хейс.

— От два месеца не съм си плащала наема и съквартирантката ми е готова да ме изхвърли на улицата. Диференциалът на колата ми е разбит. Дължа пари на сума хора. Шест години седя на маси като тази и слушам предложения за работа, подхвърлени ми така, че да падна на колене и да се моля. Гади ми се от шефове. Не искам да летя с твоя самолет до Палм Спрингс, нито да прекарам почивните дни на яхтата ти. Не можеш да ми кажеш нещо, което не съм чувала, пък и без това си имам достатъчно грижи, за да ме омайват с приказки, докато ми смъкнат гащите. Казвам ти го да знаеш.

Подобна реч обикновено прогонваше ухажьорите, макар че беше вярна от игла до конец.

Хейс я наблюдаваше. Неизвестно защо, той съвсем нямаше вид на прогонен ухажьор.

— Имаш ли приятел? — попита той.

— Не, аз се въздържам. Само приемам предложения. Но онези, които ми харесват, не се държат с мен както трябва.

— А ти какво искаш? Любов и рози?

— Малко преданост и внимание, толкова ли е много? Но ако не могат да ми дадат това, поне да ми помагат морално или в друго отношение. Животът е труден.