Диамантите на Рурк

Финч Филип

Според Уелкъм това беше най-интимният въпрос, който някой можеше да му зададе. Помисли си, че тя е откачена и че трябва да й го каже.

Но Кейтлин стоеше пред него, опряла бедра до коленете му. Докосна бедрата, после гърдите му.

— Не — отговори Уелкъм.

— Убивал си.

— Е, да, така е.

— Какво почувства?

Не, това беше още по-интимен въпрос.

— Не съм се замислял — отговори той. — Налага ли се да го извършиш, правиш го. Въпрос на подготовка. После определено не мислиш за това.

Усети, че ръката й се задържа

върху гърдите му за секунда и сетне бавно се плъзна надолу. Улови го точно за оная работа. Уелкъм щеше да се пръсне. Искаше да стане и да си тръгне. Същевременно желаеше да остане тук и да я остави да прави с него каквото иска.

Ако Хейс слезеше долу… Сбогом на апартамента и на работата.

— Ще бъдем добри приятели, нали? — попита Кейтлин.

Но не му даде възможност да отговори. Наведе се и го пое в уста.

Уелкъм впери очи в главата в скута си. Това беше най-удивителната гледка засега. Опита се да си спомни от колко месеца не го беше правил. Замина за Близкия изток през октомври. Сега беше юли. Значи девет месеца.

Не беше в състояние да прави изчисления. Вече не мислеше нито за Хейс, нито за работата и апартамента. Знаеше, че трябва да разсъждава дали постъпва правилно, или греши. Но беше невъзможно. Тя го изсмукваше, знаеше точно какво да прави, довеждаше го докрай. Той свърши след десет секунди.

Уелкъм едва не загуби съзнание. Наложи се да облегне глава на скалата, иначе щеше да се свлече от пейката. Когато отново отвори очи, Кейтлин плуваше по гръб през водопада и се скри от погледа му.

Уелкъм си пое въздух. Влезе във водата и изплува на слънчевата светлина. Кейтлин стоеше на ръба на басейна и търкаше косата си с хавлия, Хейс беше до нея.

— Тъкмо питах Мърл дали ще бъдем добри приятели?

— Да, така е — рече Кейтлин. — Повярвайте ми. Чувствам инстинктивно тези неща.

На връщане към Джексън стрийт Хейс и Уелкъм се отбиха да вечерят в един японски ресторант. Кейтлин остана вкъщи. Хейс настоя Уелкъм да опита парче сурова риба тон.

Месото беше тъмночервено.

Уелкъм вкуси малко. Не беше толкова лошо.

— Изполвахте ли компютри във флота? — попита Хейс.

— Не персонални компютри, а разни устройства с микропроцесори.

— Да. Добре. Мисля да започнеш в склада за мониторен контрол върху доставките. Няма да пренасяш нищо. Това е един офис с клавиатури и видео екрани.

— Страхотно — отговори Уелкъм.

— Шестотин и петдесет долара седмично, като начало, плюс обичайните надбавки.

— По дяволите, страхотно — повтори Уелкъм.

Парите му се сториха много и той бързо пресметна наум, че това прави тридесет и няколко хиляди на година.

— Е, не чак толкова — рече Хейс. — Не знаем какви ще бъдат разходите ти. Аз ще поема известна част от тях. Апартаментът ще бъде твой за няколко месеца.

— Нямам думи да изразя благодарността си.

Уелкъм се чувстваше ужасно. Представи си как Кейтлин го докосва, хваща го и се навежда над него.

— Складът

е тук, в града, на улица „Хауърд“. В понеделник на обяд един човек ще дойде да те вземе. Всичко е уредено. Понеделник и вторник ще работиш на половин ден, за да навлезеш в нещата.

— Благодаря — повтори Уелкъм. — Наистина не знам как да ти се отблагодаря.

Хейс сви скромно рамене и попита:

— Във флота — правил ли си някога бомба?

— Не.

— Не си ли взривявал мост? Не си ли поставял експлозиви?

— Имаш предвид взривни устройства. Бомбата е нещо, което се пуска от самолет.

— Откъде да знам? За мен бомбата си е бомба.

— Импровизирах някои устройства по време на сраженията. Правил съм такива неща, докато ме обучаваха.

Хейс пъхна едно тъмночервено парченце риба тон в устата си.

— А искаш ли да направиш такова нещо за мен?

Каза го със същия тон, с който някои мъже правят предложение на момиче. Сякаш беше готов да го превърне в шега и да отстъпи, ако му откажеха.

— Но Уелкъм знаеше, че Хейс не се шегува.

— Не, благодаря — отговори той.

— Ще паднат големи пари. Един ден работа ще ти донесе онова, което би спечелил за цяла година. Че и повече. При това без данък.

— Заради това ли беше всичко? — попита Уелкъм. — Големият шум, шампанското, вечерята? За да взривя нещо? И ако ти откажа, няма да получа работата, апартамента и всичко останало?

— Не съм казал такова нещо. Говорим за различни неща. Работата я имаш. Апартаментът ще бъде твой за няколко месеца. Ти спомена, че искаш да ми се отблагодариш и аз се сетих за необикновения проблем, който имам — не става дума за хора, само за един предмет — и си помислих, какво пък, по дяволите, защо да не те попитам.

— Трябва да измисля друг начин да ти се отблагодаря — рече Уелкъм.

— Както кажеш.

Грейс гледаше през прозореца, когато беемвето с Хейс и Уелкъм спря долу. Беше нощ, около десет часа, и тя мислеше да си легне рано.

Поредното неочаквано посещение. Стомахът й се сви при мисълта, че трябва да застане очи в очи с Хейс.

Тя влезе в банята и погледна бузата си. Нямаше рана, само една червена резка. Малко пудра и руж и нямаше да изглежда толкова зле. Или искаше той да види зачервеното? Грейс седна на дивана и зачака. Замисли се какво да му каже и как да се държи. Чу, че вратата на колата се тръшна и моторът запали. Погледна навън и видя, че беемвето потегля.

Установи, че е разочарована, и това я учуди. Тази вечер тя ненавиждаше онзи негодник. И все пак, съжаляваше, че той си тръгна. Искаше да я желае — ето, това беше извратеното. Желаеше ли я, всичко щеше да бъде наред. Зачуди се какво ли означава това — да си тръгне, без да й се обади.

Грейс се качи до апартамент 2-А и почука на вратата.

На прага се появи Уелкъм.

— Грейс — рече той и се наведе, за да огледа зачервената й буза. — Какво се е случило?

— Ударих се вкъщи.