Диамантите на Рурк
Шрифт:
— Огледай къщата — настоя Хейс.
— Преди да се простиш с кинтите — допълни Кейтлин.
— Какво има в сейфа? — попита Нол. — Щом знаете толкова много.
— Ценни книжа — отговори Хейс след кратко колебание.
— Скъпоценни камъни — рече Кейтлин.
— Кое от двете?
— И двете — отговори Хейс. — И скъпоценни камъни, и ценни книжа на стойност най-малко милион и половина.
— Много е богат — отбеляза Кейтлин.
— Какво пък, по дяволите — каза накрая Нол. — Ще отида да поразгледам.
— Скъпоценни
— По-добре, това отколкото твоите ценни книжа.
— Дрън-дрън. Точно Рурк ще има скъпоценни камъни. Носи евтин часовник „Касио“ с черна пластмасова каишка.
— Ралф не знае това. Ти не разбираш, че на него му трябва нещо сигурно, на което да сложи ръка. Да си го представя ясно. Такъв е начинът му на мислене. Какво му разбира тиквата от ценни книжа? Виж, скъпоценните камъни са нещо друго. Мисълта за тях ще се вреже в паметта му и няма да може да си я избие от главата. И ще трябва да обере къщата, защото иначе ще се побърка.
— Винаги имаш готов отговор за всичко — рече Хейс.
— Само стой и гледай.
Нол излезе от Новато, пое по Томалес Роуд, сетне по магистрала 101 в северната част на Марин. Първото, което забеляза, беше селския пейзаж наоколо. Изобилие от дървета. Пътят се виеше лениво и криволичеше през възвишенията. Тихо и зелено. Въздухът беше влажен и наситен с мирис на пръст.
Малко къщи. Повечето усамотени в гората. Място за хора, които търсеха уединение.
И които нямат нищо против мъглата. Днес беше ясно — поне засега, но тук, на възвишенията от страната на океана, сигурно падаха гъсти мъгли. В промеждутъците между мъглата и слънцето, сред червеникавите дървета, никога нямаше да се стоплиш достатъчно от слънчевите лъчи, за да изсушиш костите си.
Въпросната къща също беше забутана в гората — много по-навътре от останалите. Нол намери чакълената алея за коли. Мина няколко пъти покрай нея, без да излиза от Томалес Роуд. През листата на дърветата видя само тухления комин на къщата и дървения покрив.
На следващата обиколка Нол свърна по чакълената алея и в края на наклона съзря стоманената порта. Както и камерата за наблюдение. Охо! Той спря рязко и се върна на шосето.
Щом има порта, трябва да има и ограда около къщата, помисли си Нол.
Подкара бавно по Томалес Роуд. По края на пътя растяха гъсти храсталаци. Тук човек можеше да си проправи път само с помощта на мачете. Отвъд беше гората.
Нол отби и спря. Тук, в храстите, имаше пролука. Не голяма — нещо като козя пътека, но водеше право към дърветата. Оттук до шосето имаше около двеста метра.
Нол заключи микробуса и тръгна по пътечката. Вървеше между високи до кръста храсти и дръвчета. Ели и борове, засадени съвсем близо едни до други, но все пак имаше откъде да се мине.
В този миг видя оградата — права, висока и черна. Насред гората.
Отвесните стоманени пилони бяха високи около два метра и половина. Заострени на върха, забити в бетона. Намираха се на разстояние метър и петдесет един от друг и бяха подсилени
Къщата сигурно беше зад оградата, някъде от другата страна на дърветата. Не се виждаше оттук. А и оттам не можеха да го забележат.
Нол тръгна покрай оградата. Тя изглеждаше съвсем не на място тук, в гората, където човек очакваше да види дъсчени огради или колове. Тази стоманена бариера сякаш заграждаше мечки гризли в зоопарк.
Гората започна да оредява. Нол стигна до една поляна и спря. Оградата продължаваше още двадесетина метра през поляната и пак се скриваше в гората.
Сега видя къщата. Голяма, построена безразборно селска ферма, с дървен покрив и небоядисани стени. Под стряхата на предната врата имаше още една камера. Трета камера, поставена в задния ъгъл на покрива, беше насочена към градинката зад къщата.
Нол се върна в гората. Тръгна по пътечката през храстите и стигна до микробуса.
Отново пое бавно по Томалес Роуд. След около стотина метра забеляза електрическия стълб, трансформатора и жицата, която вървеше през гората по посока към фермата. Малко по-нататък, на кръстовището с Ларкспър Роуд, Нол съзря високия до коляното шкаф за телефонни връзки.
Мисълта за оградата не излизаше от главата му. Колко ли хиляди долара струва подобна ограда? И за какво служи? Можеше да измисли колкото си иска причини. Но очевидната се вряза в паметта му.
— Не ми казахте, че има ограда — рече Нол, когато отново се срещнаха в амфитеатъра. — Една малка подробност, която забравихте да споменете.
— Каква ограда? — учуди се Кейтлин.
— Не се прави на луда.
— Последния път нямаше никаква ограда.
— Точно така — потвърди Хейс.
— Кога е било това?
— Преди две години — отговори Кейтлин.
Нол описа подробно оградата.
— Не знаех за нея — рече Кейтлин.
— Щом има ограда и алармена система, сигурно има и сензорни устройства и електрически ток по вратите и прозорците — всичко свързано с кабинета на шерифа.
— Какво се опитваш да ми кажеш? — попита Кейтлин. — Че е невъзможно ли?
— Е, не — отговори Нол, — но първо искам да изясня нещо. В тази огромна къща живее само един човек. Не сте били там от две години, но знаете със сигурност кога той не е вкъщи. Така ли е?
Точно така — отговориха в един глас Хейс и Кейтлин.
— Можем да минем през оградата — продължи Нол. — Можем да изключим алармената система и всичко останало. Няма ли електричество, и телефонът му няма да работи. И все пак остава едно — сейфът.
— Действаме по този въпрос — каза Хейс.
— Обадете ми се, щом го уредите.
— Ти искаш да го направиш! — отбеляза Кейтлин.
Тя изглеждаше ужасно нетърпелива. Хейс също. Обикновено щом двамата искаха толкова силно нещо, това беше достатъчно да отблъсне Нол. Само че онази ограда и камерите не бяха поставени за тоя що духа. Никой не би похарчил четиридесет-петдесет хиляди долара, за да пази среброто и порцелана, подарени му на сватбата.