Диамантите на Рурк

Финч Филип

— Противно на разума ми — отговори Нол.

28.

Във вторник сутринта Уелкъм извървя дванадесет пресечки по Джексън стрийт. Сетне отиде на работа. Автобусите бяха препълнени. Ризата му се измачка. Стоя пред флуоресциращите екрани осем часа, които му се видяха най-дългите през живота му. На връщане автобусите пак бяха претъпкани. Вечеряха с Грейс в ресторант.

В сряда извървя петнадесет пресечки. Пълни автобуси. Боуригард се чумереше. Вечеря с Грейс и разходка в парка.

В

четвъртък пак измина петнадесет пресечки и още се чувстваше добре. Надолу беше лесно, но нагоре — убийствено. Все пак Уелкъм се справи. Работното време свърши в пет и петнадесет, но Уелкъм не можеше да си спомни да е свършил нещо през целия ден.

Как живееха хората така?

Имаше и още нещо. Тази сутрин научи от Грейс, че наемът за едностайния му апартамент е хиляда и петстотин долара на месец. Наистина беше хубав и Уелкъм го харесваше. Но веднага щом добронамереността на Хейс се изпареше, Уелкъм трябваше да се премести. Никога нямаше да може да плаща годишен наем от тридесет и две хиляди, да не говорим за данъците.

Тридесет и две хиляди годишно не стигаха за нищо. Данъци, разходи по колата, дрехи, храна, телефон.

Когато влезе в сградата, Уелкъм пресмяташе наум и не забеляза, че Грейс отваря вратата си.

— Искаш ли да вечеряме заедно? — попита тя.

— Къде?

— Тук.

29.

Уелкъм беше търпелив. Колкото и да го желаеше, остави я тя да поеме инициативата. Тя го беше поканила, в края на краищата.

Дори и Грейс да изпитваше някакви съмнения, търпението му ги прогони.

Свършиха с вечерята и макар че Уелкъм знаеше какво предстои, не искаше да избързва. Вдигнаха чиниите, но не ги измиха. Отвориха бутилка вино и угасиха лампите. Той протегна ръце и я прегърна. Докосването му беше леко, но съвсем не предпазливо.

Занесе я на леглото.

Тя знаеше как ще бъде. Той беше тих и спокоен човек. Беше уязвим, но би понесъл доста, ако имаше основателна причина. Всичко това беше истина и когато той я взе в обятията си, Грейс знаеше, че ще се почувства обичана, закриляна и желана.

И наистина беше така.

Уелкъм лежеше в леглото, вперил поглед в мрака.

Хейс не му излизаше от главата. Нямаше отърване от него. Уелкъм и Грейс бяха тук благодарение на Хейс.

Каквото и да говореха за парите, те правеха чудеса. Задвижваха хората.

— Желая те — каза Уелкъм.

Грейс беше сънена, сгушена в него.

— Нали съм тук — отговори тя.

— Това е само началото.

— Не бързай. Моля те. Тази вечер сме само двамата, и това е достатъчно.

Той я целуна. Парите я бяха довели тук и те щяха да я накарат да се премести другаде, помисли си Уелкъм.

30.

Хейс беше на терасата. Слънцето изгряваше над залива. Кейтлин му позвъни отвътре. Уелкъм го търсеше.

— Няма да работя повече — рече той. — Не мога да се справя, тази работа не е за мен. Трябваше да ти го кажа.

— Съжалявам —

отговори Хейс.

— Ами апартаментът? — попита Кейтлин от другия телефон.

— Да — каза Хейс. — Започнал съм да го плащам.

— Ти спомена за някаква друга работа — каза Уелкъм. — Сериозно ли говореше?

— Да.

— Не говори повече — рече Кейтлин. — Тръгваме веднага.

Уелкъм седеше на стълбите пред апартамента си и ги чакаше. Не искаше Грейс да се среща с Кейтлин и Хейс. Беемвето спря и Уелкъм се качи отзад.

Минаха по моста и влязоха в Марин. Размениха си няколко незначителни реплики. През две-три минути Кейтлин се обръщаше назад към Уелкъм и го поглеждаше мазно.

Той беше виждал този поглед, но отначало не можа да се сети къде. После си спомни. В пещерата зад водопада. Когато бяха сами.

Хейс зави към Маунт Тамалпас.

— Искаме да разбием един сейф — рече Кейтлин.

Тези богаташи?!

— Предполагам, че не става дума за вашия — каза той.

— Естествено.

— Аз не съм касоразбивач.

— Но си взривявал мостове и складове с амуниции — възрази Кейтлин. — Да не би да искаш да кажеш, че не можеш да вдигнеш във въздуха вратата на някакъв си сейф?

— Предполагам, че мога да го направя. Само че не съм крадец.

— Някой да е споменавал такова нещо? — попита Хейс.

Кейтлин пак се обърна към Уелкъм и впи очи в неговите.

— Ти направи бомбата — каза тя, — а ние ще се справим с останалото.

— И какво ще спечеля от това? — попита Уелкъм.

— Приятелство — отговори Кейтлин.

Погледът й трябваше да изразява сантименталност и в пещерата наистина изглеждаше такъв. Но днес той само разсмя Уелкъм.

Кейтлин не откъсваше очи от неговите. Хейс шофираше и не виждаше това.

— Това вече не е достатъчно — рече Уелкъм.

Би трябвало да го каже на Хейс, но Уелкъм говореше на Кейтлин. Искаше да я накара да разбере колко много могат да се променят нещата за няколко дни.

Изразът на лицето й изведнъж се вледени. Тя рязко се обърна напред.

— Десет процента от онова, което е в сейфа — каза Хейс.

— Което означава?

— Най-малко един милион и половина в скъпоценни камъни и ценни книжа.

Уелкъм мислено махна една нула от милиона.

Той знаеше, че в момента навлиза в забранена територия. Хейс и Кейтлин бяха престъпници и той също беше на път да стане такъв.

Странно, но не се чувстваше по-различен от преди. Да преминаваш граници без паспорт, да бъдеш там, където не те очакват, да правиш неща, с които можеш да си навлечеш сериозни неприятности, ако те спипат. Уелкъм знаеше всички правила в тази игра. Трябаше да признае, че до голяма степен обаянието на специалния взвод на морската пехота се дължеше на факта, че те знаеха различни тайни, бяха обучени, плащаха им добре и ги подтикваха да вършат неща, заради които други хора биха прекарали доста време в затвора.