Диамантите на Рурк

Финч Филип

— В хубав или в лош смисъл? — попита Литълджон.

— Само различно. А дали е хубаво или лошо — зависи какво търсиш.

Литълджон не остана доволен от отговора, но смени темата.

— Онази поръчка… — започна той.

— Надявам се, че няма да те затрудня.

— Всичко е в колата. За какво ти е, ако не е тайна?

— Трябва ми за една работа.

— Ега ти работата…

— Един богаташ иска да проникне в сейфа на друг богаташ.

Хейс беше измислил някаква история, в случай че Литълджон се поинтересува — нещо за измама със застраховки

и взривяване на опразнена сграда. Само че звучеше неправдоподобно и беше по-добре да каже истината на Литълджон. Какво от това, че я знае?

— Мисля, че два половинкилограмови пластични взрива ще разбият вратата на сейфа.

— Ще стане — съгласи се Литълджон.

— Казах, че сам ще направя устройствата. Парите са добри. Пък и имах нужда от някаква работа.

— Никой ли няма да пострада?

— Не. Няма да взривявам самолети или офиси. Искам само да спечеля малко пари.

Литълджон каза на Уелкъм да го последва до колата. Той имаше бял понтиак. Нещата бяха в багажника.

Уелкъм докара мерцедеса до понтиака.

— Дявол такъв — рече Литълджон, като видя мерцедеса, — не ти е отнело много време да се издигнеш.

— Дадоха ми го само за двадесет и четири часа.

— На мен никой не ми дава нищо.

Отвориха двата багажника. В този на Литълджон имаше един дървен сандък.

— Правя го само заради теб — каза Литълджон.

Той вдигна сандъка и го сложи в багажника на мерцедеса.

— Колко са вътре? — попита Уелкъм.

— Пълен е до половината.

— Това е повече, отколкото ми е необходимо — рече Уелкъм.

— Задръж ги. По-лесно е да ги измъкна, отколкото да ги върна обратно. А, сложих и двадесетина детонатора, макар че не ми каза.

— О, да, забравих. Така е в цивилният свят. Човек не мисли за такива подробности като детонатори. Умът ти е зает с други неща — отговори Уелкъм и затвори багажника.

— Използвай ги както трябва — рече Литълджон.

— Това струва пари.

— Задръж си ги.

— Това не са мои пари. Онзи тип има много.

— Може да си купя нови тон колони и гуми за колата. Дай петстотин долара.

— Малко е.

— Добре, нека да бъдат хиляда. Две хиляди. Колко искаш да кажа — пет хиляди ли?

— Кажи го.

— Какво? Пет хиляди долара? Шегуваш се.

— Ела в колата — рече Уелкъм.

Седнаха в мерцедеса. Уелкъм държеше част от парите в джоба си, а останалите — в жабката на колата. Отброи пет хиляди долара в банкноти от петдесет, и сто.

— Използвай ги както трябва — рече Уелкъм.

— Виждам, че добре се оправяш.

— Засега.

— Знаеш ли, притеснявам се, че един ден ще ме пенсионират, ще живея някъде във фургон и по цял ден ще гледам телевизия.

— Може и така да стане — каза Уелкъм. — Но ти и аз сме обучени. За нашата професия има пазар, ако го намериш. Закачиш ли се за нещо, може да изкарваш добри пари.

— Разбирам какво искаш да кажеш.

— Възползвай се от предоставената ти възможност. Не го ли направиш, ще се намери друг. Така стоят нещата в цивилния живот.

— Ще се опитам да го запомня — рече Литълджон.

Уелкъм

потегли. Първоначалната му идея беше да пренощува някъде и да тръгне сутринта.

Но си помисли за Грейс. „Фокс Хол“ и всички нощи, които бе прекарал там, го накараха да се сети за нея. Тогава беше пълен с жизнени сокове и енергия и въпреки това изпитваше някаква празнота, която сраженията не можеха да запълнят. Пиеше и крещеше наред с другите ниско подстригани морски пехотинци, душеха като глутница хрътки подир всяка жена, макар да знаеше, че е тъпо и само си губи времето. А на сутринта чувстваше още по-голяма празнота, независимо дали му бе провървяло или не.

Сега желаеше само Грейс.

Още нямаше осем часът. Не беше уморен. Колата вървеше така, сякаш можеше да изкара сто години. Ще бъде при Грейс, преди да се е събудила. Уелкъм пое на север по I-5.

34.

— Името му е Съни, жена му е Мери, а синът им — Рой — каза Уелкъм.

Грейс шофираше. Той й даваше указания как да стигне до дома на Нол.

— Хубаво малко семейство, приятни хора. Не са предвзети. Истински хора.

— Говориш така, сякаш съм се отнесла пренебрежително с тях.

— Исках само да знаеш какви са.

— И аз съм истински човек.

— Не съм казал, че не си.

— Родена съм на село. Дойдох тук направо от фермата.

— И оттогава се опитваш да се усъвършенстваш.

Това беше шега, но съдържаше известна доза истина.

Според Уелкъм прекаленият стремеж към усъвършенстване беше форма на бягство от действителността.

Грейс не каза нищо. Стрелата явно попадна в целта.

Той й каза да излезе от Сан Пабло Авеню и да свие вляво. Сетне й показа къщата. Грейс спря до тротоара.

— Опитвам се да ти кажа, че не можеш да спечелиш, ако подкупваш със съвършенство.

— Познавам се добре — отговори Грейс. — Ако съдиш по външния ми вид, мога да забъркам някоя друга каша, но вътрешно си оставам непроменена.

Рой риташе топка пред къщата. Мери стоеше на портата и им махаше с ръка за добре дошли. Нол беше в задния двор и печеше месо на скарата.

— И още нещо — добави Уелкъм, — Съни познава Хейс. Свързан е с него по същия начин, както и аз.

— Да не задавам въпроси, така ли?

— Ако нямаш нищо против. Но Хейс не знае, че аз съм близък със Съни, така че е по-добре да не разбира това. Ясно ли е?

— Не искаш да казвам на Хейс.

— Мога ли да ти имам доверие?

Сега вече Грейс наистина остана като попарена. Обърна се към Уелкъм по такъв начин, че той усети, че е прекалил.

— Искаш ли да ти дам писмено уверение? — попита тя.

На Грейс не й беше необходимо много време, за да разбере защо Уелкъм хареса Мери, Съни и Рой. Както се бе изразил, те наистина бяха приятни, истински хора. На външен вид не личеше, че Уелкъм обича обикновените хора. Но Съни и Мери го бяха предразположили да покаже този аспект от характера си.