Диамантите на Рурк
Шрифт:
— Той е ваш човек, изпълнявал е вашите заповеди.
— Свил ги е, без да ни каже.
— Слушай, тарикат, няма да се измъкнеш с приказки.
— Не се и опитвам. Само те моля да ми дадеш един час.
— Или камъните, или одиране на живо. Не ми ли вярваш?
— Вярвам ти — отговори Хейс с пламенността на новопокръстен.
— Искам да ми ги донесеш, преди да съм изпил второто си кафе за сутринта.
— Ще ти се обадя.
— Не си прави труда. Аз ще те намеря.
— Добре. Само един въпрос.
— Отговорът е само един — камъните или… Знаеш какво.
— Ами
— Съдружнико, имам сатър и пистолет. Чат ли си? — каза Рурк и затвори.
Върна се на леглото за прегледи и се намести върху него.
— Работа. Край няма — рече той и попита: — Ще изляза ли най-после оттук?
Беемвето беше пълно догоре и затова отидоха до Сан Пабло с шевролета. Бяха минавали покрай къщата на Нол веднъж, преди да му се обадят за пръв път, за да видят с какъв тип се захващат. Кейтлин мислеше, че бунгалото е мрачно и потискащо. Според Хейс то приличаше на дом на човек, готов да приема предложения.
Сега изглеждаше пусто. За разлика от светлината и оживлението в околните къщи, там беше тъмно. Микробусът го нямаше.
Кейтлин се приближи до предната врата, а Хейс отиде до задната. Той я чу, че блъска по вратата и вика Нол.
Хейс погледна през прозореца в спалнята. Гардеробът беше отворен и на леглото и пода имаше разпилени дрехи. Също като тяхната спалня в Тибурон.
Хейс пробва вратата на кухнята, но тя беше заключена и той пак се приближи до предната.
— Ралф, не можеш да постъпиш така. Излез, Ралф — крещеше Кейтлин и риташе вратата.
— Хей — извика един мъж, застанал на прозореца на съседната къща.
— Върви по дяволите — наруга го Кейтлин.
— Мисля, че са заминали — каза Хейс.
— Ралф! — изкрещя тя. — Откажи се, няма смисъл.
— Хей — повтори съседът.
Беше облечен със синя работна риза, на която беше избродирана емблемата на шевролет и името Ханк.
— Вкъщи ли са? — обърна се Хейс към Ханк.
— Ами, колите ги няма, никой не отваря, не виждам движение вътре. Значи ги няма.
— Кретен — рече Кейтлин.
— Дали ще се върнат? — попита Хейс.
— Аз не им държа сметка, нито пък те на мен.
На прага имаше една детска играчка — костенурка нинджа. Кейтлин я взе и преди Хейс да успее да я спре, я хвърли по прозореца.
Хейс я дръпна към колата.
— Оклахомски тъпанар! — изкрещя тя от шевролета, докато потегляха.
Минаха по моста и през Сан Рафаел.
— Какво може да ни направи? — попита Кейтлин, като имаше предвид Рурк.
— Ти ще кажеш — отговори Хейс.
— Защо аз? Чукахме се известно време и какво от това? Да не би това да предполага близост или някакво свръхестествено прозрение?
— Мислиш ли, че е нормален?
— Нормален ли — какво означава това?
— Той ме плаши.
Гумите на колата потропваха по металната решетка на моста. Отдолу се намираше северният край на залива — синьо-зелен, с бели гребени на вълните, развълнуван.
— Да — рече Кейтлин и се умълча. — Рурк може да бъде опасен.
Свиха по шосе 101, където сякаш
Пътуването беше ужасно. Пълзяха като охлюви, спираха, устремяваха внезапно се напред, пак спираха. Минаваше осем и всички отиваха на работа. Единият час, който Рурк им бе дал, отдавна мина. Хейс се зачуди дали не се е опитвал да се свърже с тях. Не трябваше да взима беемвето, защото в него имаше телефон.
Ами онази работа със сатъра? Червата на пода. Дали щеше да го направи?
Джералд Мун пое по Алтамонте Драйв, когато слънцето започна да изгрява. Паркира в края на задънената улица срещу голямата къща на върха на хълма. Източната страна на сградата беше озарена в оранжево от изгрева.
Мистър Рурк му бе казал да ги изплаши до смърт. И да не ги оставя да заминат. Каквото и да става.
Джералд се приготви за изпълнението на заповедите. Той взе гаечния ключ от багажника на исузуто и тръгна пеша по алеята за колите пред къщата. Мистър Рурк му бе казал, че онези двамата няма да повикат ченгетата и гласът му прозвуча убедително.
Според Джералд те още не бяха заминали, защото на паркинга пред къщата имаше три коли. Вероятно не се бяха събудили. Но нямаше да чака дълго.
Джералд потропа петнадесет-двадесет пъти с гаечния ключ по външната врата. Чу как звукът отеква вътре.
Наоколо нямаше други коли и това беше хубаво.
Той се върна на паркинга. Дръжката на гаечният ключ беше заострена на върха като отвертка. Джералд се наведе над беемвето, стисна здраво гаечния ключ и продупчи със заострения край една от гумите. Тя изсвистя и омекна. Джералд продупчи и останалите три гуми, като ги гледаше как спадат. Приближи се до другите коли и проби и техните гуми.
Къде щяха да отидат сега?
Вече очакваше да чуе някакъв шум от къщата. Джералд отиде до предната врата и пак заудря с гаечния ключ по нея. На дървото останаха дълбоки вдлъбнатини.
Заслуша се. Тишина. Какво, да не би да се криеха под леглото? Той се върна на задънената уличка и огледа къщата от разстояние. Изглежда вътре наистина нямаше никой.
Изведнъж на Джералд му стана ясно, че те имат не три, а четири коли. И че вече са заминали.
Разстрои се. Беше изпълнил заповедта на мистър Рурк и дойде тук, колкото можа по-бързо. Но хората, които трябваше да са в къщата, бяха отпътували като че ли нарочно, от злоба към него.
Реши да си го изкара на един от автомобилите. Отиде до беемвето и строши прозорците му с гаечния ключ. Издраска боята, дори смачка с ритници вратите. Металът се огъна. На задната седалка имаше куфари. Той ги извади, разкъса ги и разхвърля дрехите наоколо.
Останаха лендроувъра и мерцедеса. Сега обаче Джералд се почувства като пълен глупак. Винаги ставаше така, щом изгубеше самообладание. Беемвето се бе превърнало в развалина.
Джералд се върна при исузуто си и зачака. Зачуди се дали мистър Рурк ще разбере, че вината не е негова. Реши да чака цял ден. Човекът поне трябваше да оцени усилията му.