Диамантите на Рурк

Финч Филип

Пътуването от Сан Рафаел до Тибурон им отне повече от час. Оказа се, че е станала злополука. Огромен камион бе блъснал едно порше 911 отзад. По пътя бяха разпилени изкривени парчета метал, хром и стъкла. Пожарникарите измиваха кръвта и бензина от асфалта.

Точно сега това не беше гледката, която Хейс би искал да види.

Той натисна газта, щом излязоха на булевард Тибурон и се отправиха нагоре по Алтамонте Драйв. Мъчеше се да си внуши, че Рурк още му е съдружник

и приятел. Бяха отишли твърде далеч, но щяха да изгладят нещата. Ще вземе пари назаем, ще намалят разходите, ще се ограничат няколко години.

Ще обясни всичко на Рурк. Как е започнала работата с Кейтлин, как са въвлекли Нол. Рурк я познаваше, щеше да разбере. Хейс можеше и да я остави. В знак на добронамереност.

Тази идея му хареса. Ще говори с Рурк, ще го накара да разбере. Ще започне отначало. Да, ще сложи край на неприятностите си след дългата кошмарна нощ.

Точно така. Почувства се по-добре.

Сетне, когато зави в алеята за коли пред къщата си, Хейс видя отпред великана с дръпнатите очи, който стоеше до едно бяло исузу, паркирано в края на задънената улица. Жълтия изглеждаше непоклатим и невъзмутим като фигура от великденските острови. Впери очи в Хейс и проследи с поглед шевролета.

Хейс спря на паркинга и видя, че нещо като земетресение или торнадо е съсипало беемвето: Гумите му бяха спукани, а вратите — огънати. Някакъв гигантски нокът бе издълбал дълбоки резки по цялата кола. Прозорците бяха строшени, а дрехите им — разпилени навън.

Хейс паркира шевролета и излезе от него. Погледна назад към исузуто. Фигурата от Великденските острови още го наблюдаваше. Само че сега се подхилваше. И Хейс разбра, че е сгрешил, че неприятностите му съвсем не са отминали, а едва сега започват.

45.

Уелкъм правеше обичайната си разходка. Тази сутрин вървя чак до подножието на хълма и пристанището за яхти на булевард Марина. После нагоре — най-трудната част от прехода.

Тръгна по Уебстър стрийт, която отиваше право нагоре по високите склонове на Пасифик Хайтс. Зад гърба му беше заливът — голям и син.

Уелкъм не поглеждаше назад. Беше се съсредоточил върху височината пред себе си, учуден, че в града има бетонни стълби вместо плочник. Виждал беше не толкова стръмни планински склонове.

Продължи да се изкачва. Усещаше тъпа, но поносима болка в крака. Напрягаше сетни сили. Когато стигна до върха, целият беше облян в пот. Чувстваше се добре, че се движи и тялото му се изпотява. Беше отново здрав.

До апартамента му оставаха само още няколко пресечки. Тук беше по-лесно и той се поразхлади. Когато в десет и пет влезе в сградата, Грейс беше в коридора.

— Хейс се обажда. И в моя, и в твоя апартамент.

— Е, и?

— Иска да отидеш в Тибурон.

Интересно, помисли си Уелкъм. За какво ли съм му притрябвал?

— Твърди, че всички искат да го убият — добави Грейс.

Наистина интересно!

— Спомена ли кой по-точно?

— Не, пък и аз не попитах.

— Хейс

Шемета. Защо някой ще иска да го убива? Освен по принцип.

— Не ми каза. Но действително беше развълнуван, не се преструваше.

— Нали не му каза за Съни?

— Защо да го правя?

Телефонът звънеше. Уелкъм си помисли, че ако е Хейс, ще го накара да почака.

— Може да си навлечеш огромни неприятности, ако му кажеш, че аз и Съни сме близки. Сега работата е сериозна. Може да изложиш на опасност живота и на някои други хора.

— И твоя ли?

— Може да се стигне и дотам.

— Няма да допусна да ти се случи нещо лошо.

— Бих желал да знам на чия страна си. Много ми се иска да си на моята.

— Правя всичко, което е по силите ми.

Уелкъм се приближи до телефона. Сложи ръка на слушалката, но не я вдигна. Телефонът отново иззвъня.

— Много скоро — каза Уелкъм — ще трябва да направиш своя избор. Той или аз.

— Толкова ли е зле положението?

— Не може да продължава все така. Не вземеш ли решение, някой друг ще направи това вместо теб. Настъпи обрат. Да предположим, че минеш на неговата страна? Тогава какво ще стане с мен?

Той вдигна слушалката.

— Мърл, какво правиш, приятелю?

Уелкъм никога не беше чувал нещо по-лицемерно от гласа на Хейс Тийл, който се правеше на добро момче.

— Трябва да ми направиш една услуга — продължи Хейс.

Уелкъм не отговори.

— Едни хора ме преследват.

В три изречения тонът на Хейс се промени от фалшиво бодър до самосъжалителен.

— Нуждая се от помощта ти, Мърл.

— Извикай полицията — отговори Уелкъм. — Нали затова им плащат.

— Предпочитам да не го правя.

Уелкъм искаше да го накара да говори. Да го попита кой би искал да му стори нещо лошо. И защо?

Но реши да си затваря устата. Хейс и без това беше в безизходица. Нещо или някой вече му беше смачкал фасона.

— Притиснат съм — каза Хейс. — Има един опасен тип, който иска да ме убие. Ти можеш да се справиш с него, Мърл. Не бих те молил за това, но не познавам друг. Мърл, ти живееш в моя апартамент. Мърл, нуждая се от теб.

Уелкъм искаше да му каже, че вече му е направил доста услуги заради апартамента. Но нещо го накара да замълчи. Страхът в гласа на Хейс му предоставяше още една възможност.

— Идвам — отговори Уелкъм.

Шофьорът на таксито се замисли дълбоко и каза на Уелкъм, че не знае магазин между Джексън стрийт и Тибурон, където човек може да си купи оръжие.

И без това трябваше да чака за разрешително и да го проучат, преди да му го продадат. Невероятно.

Уелкъм всъщност не искаше да застреля никого. Той търсеше предимно психологически ефект. А за тази цел нямаше нищо по-сполучливо от ловджийска пушка. Самият вид на 12-калибрена пушка тип помпа и непогрешимият звук от зареждането й възпираше дори безразсъдно смелите и глупави хора. Сякаш леденостудена ръка сграбчваше тестисите им в нощта.