Диамантите на Рурк

Финч Филип

Зад ръжена се появи онзи тип с гадната подстрижка. Той ритна Джералд в слабините и стовари юмрук под челюстта му. Главата на Джералд отхвръкна назад — много по-далече, отколкото си мислеше, че е възможно.

Джералд се строполи върху Хармън. Когато запремигва и отново отвори очи, някой го беше възседнал на гърба и дърпаше главата му за косата, като оголваше врата му.

— Не мърдай — рече онзи тип.

Той бе опрял зловеща и грозна като акула кама до врата на Джералд.

Азиатецът беше

млад и силен. Бързо се съвзе и отново почувства сила в ръцете и краката. Противникът беше по-слаб от него, но имаше кама.

Според Джералд само два вида хора можеха да носят подобна кама. Онези, които я размахват под носа ти, за да отвлекат вниманието ти от това, което им липсва вътре. И една малка група хора, на които не им липсва нищо вътре и знаят точно какво да направят с камата.

Мъжът, който седеше на гърба му, спадаше към втората категория. Безкомпромисен и без мозък.

— Сега ще те пусна да станеш — рече той. — Но не искам да те виждам да се навърташ наоколо. Остави тези хора тук на мира. Разбрахме ли се?

— Да — отговори Джералд.

— И измъкни тази торба с говна оттук, чу ли?

— Да — повтори Джералд.

— Да не ми се мяркаш повече пред очите.

Това не беше въпрос и според Джералд не се нуждаеше от отговор. Онзи тип стана, като държеше камата на около един сантиметър от дясното ухо на Джералд. Кореецът се изправи внимателно, вдигна пак Хармън и се помъкна из стаята и нагоре по стълбите. Мъжът го следваше по петите, без да маха камата от главата му.

В преддверието, на самия праг, Джералд не можа да се сдържи и каза:

— По дяволите. Само това исках да направя — да го взема и да изчезнем оттук. Няма да идвам повече.

— Но може да те принудят.

Джералд си помисли, че това е твърде вероятно. Мистър Рурк сигурно щеше да го накара да опита пак. Но не и сега.

Излязоха навън и нещо започна да звъни в панталона на Хармън. Онзи тип каза на Джералд да го пусне на земята. Сетне бръкна в джоба на мускулестия бабаит и извади малък клетъчен телефон.

Натисна едно копче, звъненето спря и той го долепи до ухото си.

— Не — рече той след няколко секунди, — аз не съм Хармън. Името ми е Мърл. Мърл Уелкъм.

Той погледна Джералд и попита:

— Кой от двама ви е Хармън?

— Той — отговори Джералд.

— По-добре говори ти — каза Мърл Уелкъм и му даде телефона.

Обаждаше се Рурк.

— Аз съм — Джералд.

— Кой беше онзи? Какво правиш там?

— Мисля, че каза, че името му е Мърл. Предполагам, че е приятел на онези хора в къщата.

— Не съм — обади се Уелкъм.

— Казва, че не им е приятел. Но ги охранява.

— Къде е Хармън?

— Хармън не може да говори в момента.

Мистър Рурк искаше да знае дали се намират в къщата. Джералд отговори, че

са навън.

— Взехте ли онова, което исках? — попита Рурк.

— Не, сър, не сме.

— Върнете се и го вземете.

— Честно казано, много ми е неприятно, но мисля, че това няма да стане.

Рурк заповяда на Джералд да го чака и затвори.

— Иска да го чакам — каза Джералд.

— Там, до колата ти, не идвай по-наблизо.

— Добре.

— Каза ли ти да опиташ пак?

— Да. Някои хора нямат представа за какво става дума. Плащат ти, искат да им свършиш работата и не търпят никакви възражения. Или ще го направиш, или живота. Разбираш ли какво имам предвид?

— И още как — отговори Уелкъм. — Ако мислиш, че това е неприятно, опитай в армията на Съединените щати.

Хейс и Кейтлин излязоха предпазливо от спалнята, качиха се по стълбите и излязоха навън. Взеха автомата узи и пистолета и се почувстваха малко по-смели.

Минаха през разбитата врата и намериха Уелкъм. На задънената уличка грамадната канара се навеждаше над някакъв мускулест мъжага и го разтърсваше за яката на ризата. Онзи беше проснат на настилката като труп.

— Какво става тук? — попита Хейс.

— Нищо — отговори Уелкъм. — Всичко свърши.

— Нима? — зачуди се Кейтлин. — Ей така?

— Те размислиха.

— Аха — рече Хейс.

Той се опитваше да свикне с мисълта, че всичко е свършило, че може да премине от ужаса към безопасността, от сигурната смърт към облекчението ей така, само с едно изщракване на пръстите.

Така е. Като имаш нюх към таланта и подбираш най-подходящите хора за екипа си. Всичко е възможно.

Бяха свободни. Какво можеше да направи Рурк — да наеме други главорези ли? Нека да опита. Този път наистина всичко свърши.

Край.

В този миг красивият стар форд мустанг на Рурк изрева на върха на хълма. Докато Евън сменяше скоростите, двигателят издаде гърлено боботене, ръмжене, звук на истинска спортна кола, който липсва на съвременните автомобили.

Рурк намали, когато стигна до Джералд и проснатия на земята Хармън, но не спря. Завъртя волана рязко надясно и засили колата нагоре по алеята.

48.

Нол отиде до Санта Крус с микробуса. Мери и Рой го следваха с шевролета.

Той непрекъснато поглеждаше в огледалото за обратно виждане, за да се увери, че те са зад него и не ги е изпуснал от очи случайно или поради някаква друга причина. Преди Санта Крус видя табела за бунгала под наем. Нае едно за седмица, напълно обзаведено, с две спални, кабелна телевизия, близо до плажа. Всичко за четиридесет и пет долара. Искаше да направи нещо хубаво за Мери и Рой.