Диамантите на Рурк
Шрифт:
Беше в стаята и докато се бръснеше, гледаше обедните новини от Сан Франциско. След няколко минути щеше да се отправи към крайбрежието. Мери вадеше дрехите от куфарите и ги нареждаше в гардероба. Мълчеше. Откакто й се бе обадил по телефона да тръгва, тя беше проронила около двадесетина думи. Нол можеше да ги преброи.
По четвърти канал започнаха да дават реклами и той превключи на седми. Не следеше редовно новините, но предполагаше, че вече ще съобщят нещо по телевизията или по радиото. Особено от Сан Франциско — там обичаха необикновените
Нол завъртя копчето на радиото. Нито дума.
Мери затвори чекмеджето с повече сила, отколкото беше необходимо и каза:
— Между другото, синът ни е на пет години. През есента трябва да тръгне на предучилищна детска градина. Или си забравил?
— Знам на колко години е — отговори Нол. — Ще пообиколим, ще намерим някой хубав град извън този щат, където имат добра образователна система. Ще си купим малка къща и ще го запишем.
— Малка къща, а?
— Добре де, голяма, щом искаш.
Нол си облече чиста риза. Погледна косата си. Отиваше да върши работа и трябваше да изглежда добре.
Рой разбра, че баща му ще излиза и грабна маратонките си, но Нол му каза, че този път няма да го вземе със себе си.
— Значи голяма къща — каза Мери. — Каквато си поискаме. Ей така. Без да мислим за парите.
— Точно така — отговори Нол. — Вече няма да мислим за пари.
49.
Рурк натисна рязко спирачката, щом стигна до върха на хълма и излезе от колата си. Изглеждаше адски зле — навсякъде имаше шевове и превързани окървавени рани. Кейтлин насочи автомата към него и каза:
— Не се приближавай до мен.
Говореше сериозно. Беше изплашена. Хейс също беше нервен и дори не се опитваше да го скрие.
Уелкъм беше изумен. Как е възможно някакъв мършав дребен мухльо с вързана на опашка коса да им въздейства по такъв начин?
— Пак си помисли — отговори Рурк.
Той беше най-спокоен от тримата. Всъщност ситуацията му се виждаше дори забавна. А пък насреща му бяха насочили автомат.
— Можехте да ме убиете у дома, в четири часа сутринта, и да се измъкнете безнаказано. Но пред собствената си къща, при това посред бял ден — едва ли.
Той пристъпи няколко крачки към Хейс и Кейтлин, като разпери ръце, за да им покаже, че не е въоръжен.
— Не му позволявай да се добере до нас, Мърл — рече Кейтлин.
— Оставете ме на мира — отговори Уелкъм.
— Кой е този? — попита Рурк.
— Това е Мърл. Много е зъл. Той се справи с двамата ти главорези, ще се погрижи и за теб.
— Ти ли го направи? — обърна се Рурк към Уелкъм.
Сетне погледна към алеята за коли. Сега Хармън седеше на бордюра и държеше главата си.
— Съвсем сам? Сигурно си обучен.
— Може и така да се каже.
— Изпратил си тези грубияни да ни убият —
— Те нямаше да ви убият — каза Рурк. — Само искаха да вземат скъпоценните камъни.
— Те не са у нас — отговори Кейтлин. — Никога не са били у нас, не сме ги взимали, дори не сме ги виждали.
— Нали вие измислихте онзи малък номер? — попита Рурк.
— Можем да се разберем — намеси се Хейс. — Да платим за щетите в къщата ти…
— Не става дума за къщата.
— … Кажи колко струват камъните и ще ти ги платим.
— Съмнявам се дали имаш толкова пари.
— Кажи някаква цифра. Каквато и да е. Ще ти напиша чек.
— Не ти ща чека — отговори Рурк. — Искам си камъните.
Рурк поглеждаше ту Уелкъм, ту Хейс, сякаш искаше да намекне, че говори прекалено много пред непознат човек.
Хейс отгатна мислите му и предложи:
— Евън, може би трябва да обсъдим този въпрос на четири очи. Кога нещата между нас са били толкова зле, че не сме успявали да се споразумеем?
— Добре — съгласи се Рурк след една-две секунди.
— Долу при басейна. Както едно време, а? Да се разберем.
— Така може би ще е по-добре.
— Да. Също както преди. Ще решим въпроса.
Джералд гледаше как морският пехотинец с дружелюбното име Уелкъм се приближава към него. Той седеше на бордюра до Хармън, който бе започнал да се съвзема. Но бавно. Главата му още беше размътена.
Джералд стана и направи няколко крачки към Уелкъм. Зачуди се какво да направи, ако Уелкъм започне да му се кара и му каже да се маха. Дали щеше пак да се нахвърли отгоре му? Джералд вече знаеше много добре на какво е способен Уелкъм. Но пък военният не го бе виждал в действие.
Нямаше да му позволи да го събори на земята. Щеше да му даде да разбере.
Сетне, точно когато Джералд реши да бъде неотстъпчив, той отново погледна Уелкъм и промени решението си. Морският пехотинец пресичаше алеята за колите. Нямаше кръвожаден вид. Но имаше нещо в него — очите му. Дори и когато лицето му беше непроницаемо, очите му оставаха сурови и непреклонни. Изведнъж Джералд осъзна, че Уелкъм е правил неща, за които той дори не е сънувал.
— Какво има? — попита го Джералд.
— Нищо — отговори Уелкъм. — Онези прекрасни хора решиха, че в края на краищата не искат да се изтрепват. Аз съм вън от играта. Само вися тук с другите наемници.
— На твое разположение съм — рече Джералд.
До бордюра имаше един дъб, недалече от исузуто. Уелкъм се приближи до дървото така, сякаш не можеше да чака повече, за да смъкне товара от краката си и седна под сянката.
Сетне погледна Джералд. По-скоро с любопитство, отколкото враждебно. Джералд забеляза, че Мърл не спомена за случилото се в къщата. Никакви извинения, нито злорадство. За него това сигурно не представляваше нищо. Утре едва ли щеше да си го спомня.