Гангстерски рап
Шрифт:
Това не беше най-доброто, което можеше да си представя, докато крачеше по улиците уморен, ядосан, напрегнат и полупиян от силното ирландско уиски.
Изведнъж изпита непреодолимо желание да продължи да пие. Представи си как седи в някой тъмен бар и пие сам, потънал в мрачни мисли за цялата мръсотия, в която се беше набутал.
Познаваше всеки бар в квартала. Помисли си за един стар ирландски бар, на малко разстояние пеша и дори си представи кой точно стол ще заеме до бара, виждайки се как удря още две, може би три питиета, после казва „Да им го начукам“ на всички, влиза в колата си и кара цяла нощ, профучавайки по пусти, задрямали в ранното утро магистрали по пътя към своето ателие. Шофира, докато изтрезнее, после се залавя за рисуването с акрилната боя, докато не потъне напълно
Представи си всичко това, докато крачеше по оживените нощни улици на града. Но вместо пред бар, Шоу се озова изправен пред входната врата на жилището си и завъртя познатия ключ в познатата ключалка, която все още се отваряше за него.
Пристъпи в мансардния апартамент и тихо затвори вратата зад себе си. Познаваше този звук. Знаеше колко силно скърцат старите панти и дървеният под, въпреки всичките му усилия да стъпва тихо. Знаеше, че няма начин да попречи на тези звуци да разбудят Джейн. Тя спеше много леко.
Когато се пъхна в леглото, тя, все така с гръб към него, попита:
— Неприятности ли имаш?
Шоу реши, че макар въпросът на Джейн да беше израз на обичайната й досетливост, този път не съдържаше обвинителни нотки.
— Да. Вероятно.
— Вероятно?
— Е, определено, но има начин да се справя с това.
— Нима?
Скептицизмът отново се беше прокраднал в тона й, разкривайки истинските й чувства. Една дума само, „нима“, и лекият оттенък на топлота и загриженост, който беше доловил, се изпари.
— Да. По един или друг начин — отвърна Шоу.
Джейн усети нещо особено в тона му и тихо каза:
— Добре.
И в този миг сякаш се събуди някаква частица от старата Джейн — онази Джейн, която някога беше обичал. Шоу знаеше, че това няма да продължи и че всичко е по-скоро по негова вина, отколкото по нейна. Той беше този, който беше изчезвал за дълго време от дома, и то без обяснения. Това я беше наранявало. Той се връщаше гневен, рязък, напрегнат, неспособен изобщо да говори нормално с нея. Още тогава си даваше сметка, че всичко ще тръгне на зле. Но поне за миг, нейното кротко „добре“ му прозвуча като пълно опрощение. Като това, което свещениците дават на войниците, преди да тръгнат на битка и да загинат. Никаква нужда от изреждане на различните грехове. Никакви разпити за установяване на точния размер на вината. Никаква нужда от определени актове на очищение.
Тя просто му каза „добре“ и нищо повече.
Шоу спа неспокойно в очакване първият лъч на новия ден да се процеди през очертанията на прозореца. Искаше му се да стане и час по-скоро да се изправи пред онова, което му предстоеше, но изчака, докато Джейн напусне апартамента. Тя винаги ставаше и излизаше много рано.
Той направи старателно обичайния си сутрешен тоалет, мъчейки се да се отърси от самотата, която изведнъж го беше обкръжила, и от неприятния махмурлук, резултат от снощното препиване. Загледа се в огледалото с бръснач в ръка в лицето си, в бръчиците около устните, в торбичките под кървясалите очи. Даваше си сметка, че това, което щеше да прави днес, и следващия ден, и по-следващия, докато всичко свърши, щеше да го промени. До сега, колкото и отвращение да беше натрупал към полицията и към всичко, което му беше дала и отнела службата, Шоу се беше старал да спазва правилата. Но сега това, което му предстоеше да свърши в Браунсвил, щеше да промени всичко. Иронията на ситуацията го парна. За да остане на служба, докато дойде моментът, в който ще може да я напусне с всичко, което беше припечелил за тези двадесет години, той и неговият екип от несретници трябваше да действат като хора извън закона. Редовните детективи, прикрепени към подобен случай, щяха да действат по своя обичаен, муден маниер, съгласно правилата. Следвайки процедурата. Шоу и хората му нямаше да могат дори да си помислят за някакви си правила. Щяха да тръгнат срещу всички наведнъж, без да подбират средства, колкото може по-бързо и по-твърдо.
Време беше. Знаеше с какво ще започне. С дъщерята на полицейския шеф — Джъстин Бъртън.
Шоу
Според картите на района и схемите на метрото, които беше прегледал, метростанцията „Ню Лотс“ беше най-близката до социалния център на Джъстин. На около четири карета разстояние. Така че Шоу взе влак А в горната част на града до Четиринадесета улица — разпределителен център на много нива, където правеха връзка няколко линии и свършваше бруклинската линия Л. Той слезе по сумрачните бетонни стъпала до долната платформа и влезе в спрелия влак Д.
След няколко минути чакане, влакът дръпна напред и потегли, плъзгайки се през Манхатън, ръмжейки през тунела под Ийст Ривър, след което най-после излезе на открито сред огрения от ранното утро Бруклин.
Влакът пътуваше срещу сутрешния поток от пътници за Манхатън, така че вагонът на Шоу не беше много пълен, но с всяка следваща спирка в Бруклин белокожите пътници, жители на Манхатън оредяваха за сметка на чернокожите обитатели на Бруклин.
До тази сутрин април в Ню Йорк приличаше повече на март, като че ли градът все още не можеше да се изтръгне от прегръдката на зимата, сковала го в сняг и лед. Тази сутрин обаче първите повеи на пролетта започваха да се долавят из въздуха.
Докато влак Л продължаваше да скрибуца по откритите участъци на коловоза, Шоу внезапно забеляза мъгла в северна посока. Мъгла?! За миг си помисли, че се намира близо до вода. Не може да бъде, каза си той. Веднага си представи картата на метрото. В момента пътуваше през самия център на предградието. Какво, по дяволите, правеше тази мъгла тук, запита се той. Безпокойството му изведнъж се засили и той се почувства леко объркан.
Докато влакът взимаше един завой, той се взря в мъглата и най-сетне разбра какво я беше предизвикало. Минаваха покрай голям участък гола земя, покрита с остатъци сняг и лед, натрупани след зимните виелици. Топлият въздух, лъхащ над студеното поле, бе предизвикал природното явление.
Но какъв беше този участък гола земя посред Бруклин? Шоу знаеше, че не е близо до Проспект Парк. Когато мъглата малко се разсея, пред очите му изникна сцена като от някой филм за Дракула. Голата земя представляваше гробище. Всъщност, не само едно гробище, а гмеж от прилепени едно до друго гробища: „Евъргрийнс“, „Тринити“, „Маунт Джуда“, „Сейлем Фийлд“ и още, и още. Като че ли тук имаше милиони гробове, каменни плочи, гробници мавзолеи. Крипти от стари времена. Шоу започна да си представя купищата мъртви кости, гниещи в земята под студения покров на киселата мъгла. Смъртта беше последното нещо, за което Шоу искаше да му се напомня тази сутрин. Знаеше, че в „Ню Лотс“ се избиват чернокожи мъже. Стрелят се едни други, пребиват се до смърт, палят се. Но нямаше да позволи картините на смърт да изпълнят съзнанието му. До този момент всичко това просто му беше разказано или го беше прочел в докладите на Де Лука. По някакъв начин огромното пространство с гробове му подейства като катализатор, дърпайки спусъка на страха вътре в него. Запита се дали това беше страх от смъртта или от това, че ще трябва да убива. Или и от двете.
Ако гробищата изглеждаха последния пристан за мъртвите, то Браунсвил изглеждаше последната спирка за живите. Докато влакът на Шоу скрибуцаше, навлизайки в Браунсвил, гледката от издигнатия над земята коловоз разкриваше един квартал, в който нямаше и помен от нещо ново, живо или тръпнещо. Никакви нови коли, никакви нови сгради, никакви нови улици. Дори цветовете на знаците и семафорите изглеждаха потъмнели от времето. А това, което беше старо, бе и мъртво. Занемарени здания, оставени да се сринат или бавно да рухват. Други просто бяха опожарени и превърнати в руини. Тук-там се мяркаха оскъдни островчета живот — бакалия, автотенекеджийница, порутен склад за мебели — все признаци на мизерен квартален бизнес. А всичко между тях беше старо, грозно, мъртво — пустош.