Гангстерски рап

Кларксън Джон

— Защо трябва да има?

— Вие обичате да отговаряте на въпроси с въпроси. Много добре. Това беше почти отговор. Целта ми е да спра хората тук да се избиват едни други. Имате ли нещо против?

— Не.

— Хубаво. Значи, докато се занимавам с това, не искам да се притеснявам, че се налага да елиминирам и вас. Така че ви моля да държите патлаците в джобовете си. Да стоите кротко. Да кажете на хората си да стоят кротко. Иначе на мен ще ми бъде много по-трудно. И може да не успея. А ако не успея, това няма да помогне и на вас. Не ви моля

за помощта ви. Моля ви да престанете да се биете със Сините тапи и да оставите на нас да се погрижим за тях.

— Защо трябва да ви вярвам, че ще го направите?

— Защото аз ви казвам. Но очевидно това не ви е достатъчно. Затова ви съветвам просто да се съгласите да изчакате няколко дни и да видите какво ще стане. Не смятам да се занимавам прекалено дълго с този проблем.

Рахман кимна.

— Значи се споразумяхме?

— Засега.

— Ще зачетете ли споразумението?

— Да го зачета? Нямам никакво основание да вярвам, че сте човек, заслужаващ такава чест.

— Защо?

— Защото сте от полицията.

— Аха, разбирам. Добре, в такъв случай ми кажете ясно още сега какво смятате да правите? Ще задържите ли за известно време тази ваша непримирима война, за да видите какво ще направя аз? Или просто ще продължите да убивате хора?

Мюсюлманинът отново замълча, сякаш се мъчеше да вземе решение. Шоу изтърпя етюда му, но вече знаеше какъв ще бъде отговорът. Беше заключил, че Рахман е във фазата „ще изчакаме и ще видим“. Мюсюлманският подход изглеждаше очевиден. Нахълтваш. Заплашваш хора. Ако ти окажат съпротива, удряш противниците си безмилостно и светкавично. После изчакваш, оставяйки враговете си да се опитат да нанесат ответен удар. Рахман просто можеше да каже „да“, без да загуби нищо. Шоу не се стремеше да спечели съгласието му. Просто се опитваше да прецени колко упорит ще се окаже той.

Рахман най-сетне кимна театрално и промълви тържествено:

— Ще изчакам и ще видя.

Шоу не можа да се въздържи.

— Тоест?

— Няма да гоня враговете си. Но ако те ме нападнат, ще се защитавам. И ще защитавам този имот дотогава, докато той е под моя закрила.

Шоу кимна, сякаш той самият също беше решил нещо.

— Много добре, господин Рахман.

— Наричайте ме просто Рахман.

— А-ха. Между другото, кой е собственикът на този имот в момента? Кой ви нае да закриляте „Ню Лотс“? Недвижими имоти „Арбър“?

— Да. Недвижими имоти „Арбър“.

— Кой отговаря за обекта? На кого докладвате?

Рахман настръхна. Загатването, че докладва пред някого, подразни Рахман.

— Как се казва? Блум?

— Защо ме питате, след като вече знаете?

Защото искам да разбереш, че ще се разправям и с негодника, който ти бута мангизите, помисли си Шоу.

— Само за потвърждение. Къде мога да го намеря?

— Офисът му е в Краун Хайтс. Никога не съм бил там. Проверете в телефонния указател.

— Телефонният указател? Как не се сетих.

Шоу остави визитната си картичка на бюрото на

Рахман и написа върху нея телефонния номер на Седемдесет и трети участък. Не си направи труда да му я подаде, защото не беше в настроение да види как Рахман отказва да я пипне. Беше постигнал това, което искаше. Засега.

23.

Лойд Шоу напусна офиса на Рахман и постоя на Ню Лотс авеню, докато не мерна едно раздрънкано такси. Возенето до Седемдесет и трети участък отне пет минути. Той бързо намери кабинета, предназначен за екипа му. Трябваше да им отделят два пъти по-голям кабинет, но не протестира, защото знаеше, че петимата рядко щяха да бъдат вътре по едно и също време.

Всички вече го чакаха.

Четирите бюра в кабинета им бяха долепени едно до друго, оформяйки остров по средата на квадратното помещение, боядисано в пепеляв цвят. Имаше също така четири телефона, кантонерка, една дълга маса до стената. Нямаше прозорци. Стандартна обстановка.

Новият участък заемаше едно старо рухнало помещение, минало основен ремонт, което ченгетата, работещи в него, обикновено наричаха „лайнарника“. В Седемдесет и трети участък водопроводът работеше, осветлението беше прилично и имаше място за паркиране. Щеше да свърши работа.

Уолтър Уонг се бореше с подреждането на струващата двадесет хиляди долара електронна апаратура върху дългата маса, поставена до стената срещу вратата на пълната стая. Останалите седяха и го гледаха.

— Уолтър, изглежда си получил всичко, което ти трябва — каза Шоу.

— Да.

— Взе ли и другите неща?

— В колите са.

— Намерил си всичко от списъка?

— Да.

— Къде са колите?

— На служебния паркинг. Ключовете са на стената.

Уолтър се пребори със седемнадесетинчовия монитор на масата, вмествайки го между един скенер, факс машина, изправено ЦПУ, лаптоп компютър, кабели, захранващи жици и регулатори на напрежението. Шоу го остави да си довърши работата. Всеки от останалите си беше заел място. Шоу зае бюрото срещу Орестъс Мейсън. Джеймс Спърлинг и Тони Импелитери седяха един срещу друг на съответните бюра. Така, съвсем импровизирано, се бяха разпределили на партньори.

— Добре дошли в Браунсвил, момчета.

Никой не си направи труда да му отговори.

Импелитери се беше облегнал на стола, вдигнал крака върху бюрото. Беше навлякъл обичайното си облекло на неуниформено ченге — черни джинси и фланелка, кашмирен пуловер с отворена яка и златен синджир.

Спърлинг седеше неподвижен и безизразен. Приличаше на застаряващо учениче от подгответо в спретнатите си, поизтрити жълто-кафяви панталони, мокасини, синя, разкопчана на врата риза от оксфорд и син блейзър.

Мейсън поддържаше стил, присъщ на старши детектив — спортно сако на тънки райета, вратовръзка, спортен панталон и леки обувки с внушителни размери.