Гай-джин
Шрифт:
— Тихо, за Бога, оставете Уълъм да говори.
Мъжът с председателското чукче изкрещя:
— Казвам се Уилям, за Бога! Уилям, не Уълъм или Уилъм, или Уилам! Уилям Ейлсбъри, колко пъти да ви повтарям? Уилям!
— Точно така, оставете Уилям да говори, за Бога!
Тримата бармани, които сервираха напитките зад огромния тезгях, се засмяха.
— Голяма глътка отваря тазвечерната им работа, нали, шефе? — бодро извика единият, докато забърсваше плота с мръсен парцал. Барът беше гордостта на колонията, съзнателно бе построен с един фут по-голям от Джокей Клуб в Шанхай, някога най-големия в Азия, и два пъти по-голям от клуба
— Дайте на мръсника да говори, за Бога!
Сър Уилям Ейлсбъри, мъжът с председателското чукче, въздъхна. Той беше британският посланик в Япония, глава на дипломатическия корпус. Другите мъже представляваха Франция, Русия, Прусия и Америка. Нервите му не издържаха и посланикът се приближи до млад офицер, застанал зад масата. Веднага, явно подготвен — както и хората около масата, — офицерът извади револвер и стреля в тавана. Във внезапно настъпилата тишина се отрони мазилка на пода.
— Благодаря ви. Сега — започна сър Уилям саркастично, — ако вие, джентълмени, помълчите за момент, можем да продължим! — Той беше висок, добре облечен мъж, наближаващ петдесетте, с решително лице и щръкнали уши. — Повтарям, тъй като нашето решение засяга всички ви, моите колеги и аз желаем да обсъдим публично как да отговорим на този инцидент. Ако не искате да слушате или пък ако ви помолим за мнение и вие не го изразите без празни приказки и ругатни, ние ще обмислим въпроса насаме и след като решим какво ще се случи, ще имаме удоволствието да ви го съобщим.
Недоволно мърморене, но никаква открита враждебност.
— Добре. Г-н Макфей, какво казахте?
Джейми Макфей седеше почти най-отпред, а Дмитрий — до него, защото Макфей ръководеше компания Струан, най-голямата къща в Азия, и обикновено говореше от името на едрите търговци, а най-знатните сред тях притежаваха собствени флоти — и въоръжени клипери, и търговски кораби.
— Ами, сър, ние знаем, че хората от Сацума ще спят в Ходогая, която е леснодостъпна от север, и че техният крал е с тях — рече той, силно загрижен за Малкълм Струан. — Казва се Санджиро, някакво такова име, и аз мисля, че ние…
Някой изкрещя:
— Гласувам да обкръжим негодниците тази вечер и да обесим този мръсник. — Последваха ръкопляскания, които скоро затихнаха сред няколко сподавени псувни и „За Бога, продължавайте“.
— Моля, продължете, г-н Макфей — настоя уморено сър Уилям.
— Нападението не е било предизвикано от нищо, както обикновено, Джон Кентърбъри е бил брутално убит. Един Господ знае колко време ще се възстановява г-н Струан. Но за първи път сме в състояние да идентифицираме убийците или поне техният крал може и е сигурно, както, че Бог е създал малките ябълки, че той има властта да хване негодниците и да ни ги предаде, и да плати щетите… — Отново ръкопляскания. — Те са наблизо и с нашата войска можем да ги заклещим.
Силни одобрителни възгласи и викове за отмъщение.
Анри Бонапарт Сьоратар, френският посланик в Япония, каза високо:
— Искам да попитам г-н генерала и г-н адмирала за тяхното мнение.
Адмиралът веднага отговори:
— Аз имам 500 моряци във флота…
Генерал Томас Оугълви го прекъсна твърдо, но учтиво:
— Става дума за операция по суша, скъпи адмирале. Мистър Сьоратърд… — посивяващият, червенобузест петдесетгодишен мъж съзнателно произнесе името на французина грешно и използва „мистър“, за да доусложни обидата — ние имаме хиляда британски войници на палатков лагер, две кавалерийски части, три батареи с най-модерни
— Съгласен съм — рече адмиралът сред одобрителните викове.
Когато те стихнаха, Сьоратар продължи сговорчиво:
— В такъв случай вие пледирате за обявяване на война?
— Няма такова нещо, сър — отвърна генералът; неприязънта им беше взаимна. — Просто казах, че ние можем да направим необходимото, когато е нужно и когато сме задължени да го направим. Помислих, че този „инцидент“ е въпрос, който посланикът на Нейно величество трябва да реши в съюз с адмирала и мен самия без непристойни разправии.
Мнозина се провикнаха одобрително, повечето с неодобрение, а някой изкрещя:
— На всички вас, негодници такива, ви се плаща с нашето сребро и данъци. Имаме право да си кажем исканията. Да сте чували някога нещо за парламента, а?
— Замесен е френски гражданин — възбудено надвика шума Сьоратар, — следователно е замесена честта на Франция.
Чуха се ехидни и лукави забележки за девойката. Сър Уилям отново се възползва от председателското чукче и това позволи на временно изпълняващия длъжността американски посланик Адамсън да каже студено:
— Мисълта да се започне война заради такъв инцидент е глупост, а хрумването да бъде заловен или нападнат крал в тяхната суверенна страна е пълна лудост… и типично своеволие и империалистическо патриотарство! Преди всичко трябва да уведомим Бакуфу, после да ги помолим да…
Сър Уилям го прекъсна раздразнено:
— Доктор Бабкот вече ги е уведомил в Канагава, те вече са отрекли да знаят каквото и да било за инцидента и по всяка вероятност ще се придържат към тази линия, и ще продължат да го правят. Британски поданик е убит брутално, друг — сериозно ранен; непростимо е, че нашата прекрасна млада чуждестранна гостенка е уплашена почти до смърт — тези действия, трябва да подчертая това, което г-н Макфей така правилно посочи, за първи път са извършени от идентифициран престъпник. Правителството на Нейно величество няма да остави това безнаказано… — За момент гласът му потъна сред шумни възгласи, после той добави: — Единственото нещо, което трябва да решим, е наказателната мярка, как ще продължим и кога? Г-н Адамсън? — обърна се той към американеца.
— Тъй като ние не сме замесени, нямам никаква официална препоръка.
— Граф Сергеев?
— Моето официално мнение — предпазливо изрече руснакът — е да нападнем Ходогая и да я направим на пух и прах заедно с всички хора от Сацума. — Той беше малко над трийсетте, силен, аристократичен и с брада, оглавяваше дипломатическата мисия на цар Александър II. — Форсирано, масирано, жестоко и незабавно нападение е единствената дипломация, която японците някога ще разберат. Моят военен кораб ще сметне за чест да поведе атаката.
Настъпи необикновена тишина.
„Досетих се, че отговорът ви ще е такъв — помисли си сър Уилям. — Май сте прав. Ех, Русия, красивата, удивителна Русия, какъв срам, че сме врагове. Най-хубавото време в живота си прекарах в Санкт Петербург. Но все едно, вие няма да се ширите в тези води, миналата година спряхме нахлуването ви на японските острови Цушима и тази година няма да ви дадем да отмъкнете техния Сахалин.“
— Благодаря, скъпи графе. Г-н фон Хаймрих?
Прусакът беше възстар и лаконичен: