Гай-джин

Клавел Джеймс

— Малко му се гади и е леко замаян — отвърна Бабкот и я поведе обратно по коридора, надолу по стълбите към хирургията, където се намираха болничните стаи.

— Температурата и пулсът са малко по-високи, разбира се, това се очакваше. Дал съм му лекарство за болката, но той е чудесен, силен младеж и всичко ще се оправи.

Първия път, когато видя Малкълм, тя беше поразена от неговата бледнина и ужасена от смрадта. Никога преди не беше стъпвала в болница или хирургия, нито пък в истинска болнична стая. Макар да бе чела в парижките вестници и списания за смъртта и агонията и за вълните от чума и смъртоносни болести — морбили, варицела, тиф, холера, пневмония,

менингит, магарешка кашлица, скарлатина, родилна треска и други подобни, които от време на време заливаха столицата, Лион и други градове, — не се бе сблъсквала отблизо с никаква болест. Здравето й винаги бе добро, леля й, чичо й и брат й се радваха на същото щастие.

Разтреперано бе докоснала челото му, бе отметнала кичур коса от лицето му, но я отблъсна миризмата край леглото и тя побърза да излезе.

Тайърър спеше удобно в съседната стая. За нейно голямо облекчение тук не миришеше. Анжелик си помисли колко е красиво спящото му лице, докато Малкълм Струан изглеждаше измъчен.

— Филип спаси живота ми, докторе — бе казала тя. — След като г-н… г-н Кентърбъри, аз бях… мен… бях се вцепенила, а Филип се хвърли с коня към убиеца и ми даде време да се спася. Бях… не мога да опиша колко ужасно…

— Как изглеждаше мъжът? Можете ли да го разпознаете?

— Не зная, беше просто туземец, млад, мисля, но ми е трудно да определя тяхната възраст, и беше първият, когото виждам отблизо. Носеше кимоно с къс меч в колана, а големият, целият кървав и отново готов да… — очите й се бяха напълнили със сълзи.

Бабкот я бе успокоил и настанил, беше й дал малко чай с капка настойка от опиум и бе обещал, че ще я извика, щом Струан се събуди.

„И той вече е буден — помисли си тя, краката й бяха сякаш от олово, започна да й се повдига, главата я болеше и бе пълна с отвратителни картини. — Жалко, че дойдох. Анри Сьоратар ми каза да почакам до сутринта. И капитан Марлоу беше против, всички до един, тогава защо молих адмирала толкова пламенно? Не зная, ние сме само добри приятели, не сме нито любовници, нито годеници или…

Или започвам да се влюбвам в него, или просто бях погълната от перчене, от разиграване на комедия, защото целият този страховит ден е като мелодрама от Дюма, кошмарното пътуване не е истинско, възбудата в колонията не е истинска, бележката на Малкълм, която пристигна по залез-слънце, не е истинска: “Моля те, ела и ме виж веднага, щом можеш", написана от лекаря вместо него. Аз не съм реална, само играя ролята на героинята…"

Бабкот спря.

— Стигнахме. Ще ви се стори доста уморен, госпожице. Само ще се уверя, че е добре, после ще ви оставя сами за минута-две. Той може да повърне заради лекарството, но не се безпокойте, а ако се нуждаете от мен, ще съм в хирургията в съседство. Не го натоварвайте, и себе си също, не се тревожете за нищо — не забравяйте, че и вие сте изживели отвратителни неща.

Тя се стегна, закрепи усмивка на лицето си и го последва вътре.

— Здравей, Малкълм, mon cher.

— Здравей. — Струан изглеждаше много блед и състарен, но очите му бяха ясни.

Лекарят побъбри любезно, взря се в него, бързо му премери пулса, пипна челото му, кимна леко, каза, че пациентът се оправя, и излезе.

— Толкова си хубава — рече Струан, силният му глас беше изтънял, чувстваше се странно, сякаш плуваше прикован към кревата и към просмукания с пот сламен дюшек.

Тя се приближи. Миризмата си беше все още там, колкото и да се преструваше, че не я усеща.

— Как се чувстваш?

Така съжалявам, че си ранен.

— Джос — произнесе той китайската дума, която означаваше съдба, късмет, волята на боговете. — Толкова си хубава.

— Ах, cheri, ох, как искам всичко това никога да не се бе случвало, никога да не бях молила да пояздим, никога да не бях искала да посетя Япония.

— Джос. Сега е… на следващия ден, нали?

— Да, нападението беше вчера следобед.

Изглежда, мозъкът му с труд придаваше на думите й подходяща форма и еднакво трудно ги съчетаваше, за да ги изрече, докато тя откри, че й е също толкова трудно да остане тук.

— Вчера? Като че ли е изтекъл цял един живот. Видя ли Филип?

— Да, да, видях го по-рано, но спеше. Ще го видя веднага, щом си тръгна от теб, cheri. Всъщност по-добре е да си вървя сега, лекарят заръча да не се изморяваш.

— Не, не си отивай още, моля те. Слушай, Анжелик, не зная кога ще мога… ще мога да пътувам, така че… — За миг затвори очи от пронизваща болка, ала тя го отпусна. Когато отново насочи поглед към нея, видя страха й и го изтълкува неправилно. — Не се безпокой, Макфей ще се погрижи безопасно да бъдеш при… придружена до Хонконг, така че, моля те, не се безпокой.

— Благодаря, Малкълм, да, мисля, че ще трябва, ще се върна утре или вдругиден. — Анжелик видя внезапното му разочарование и веднага добави. — Разбира се, ти ще си по-добре тогава и можем да си отидем заедно и… а, да, Анри Сьоратар ти изпраща най-добри пожелания…

Млъкна ужасена от поредния пристъп на силна болка, лицето му се изкриви, той се опита да се сгърчи, но не успя, вътрешностите му се мъчеха да изхвърлят гнусната отрова на етера, който, изглежда, бе проникнал във всяка пора и клетка на мозъка му, но напразно — стомахът му бе изпразнен от всичко възможно, всеки спазъм сякаш разкъсваше раната, всяко закашляне го раздираше по-силно от предишното и от цялото мъчение успя да изхвърли само малко воняща течност.

В паниката си тя се втурна за лекаря и затърси дръжката на вратата.

— Всичко е наред, Анже… Анжелик. — Момичето едва разпозна гласа му. — Остани… още малко.

Струан видя ужаса, изписан на лицето й, и отново го изтълкува погрешно — като загриженост, дълбоко състрадание и любов. Опасенията му се стопиха и той се излегна назад, за да събере сили.

— Скъпа моя, надявах се… толкова се надявах… разбира се, ти знаеш, че те обичам от първия миг. — Спазъмът бе изсмукал всичките му сили, но дълбоката увереност, че е прочел по лицето й онова, за което се бе молил, го изпълни с покой. — Изглежда, не съм в състояние да разсъждавам ясно, ала исках… да те видя, за да ти кажа… Господи, Анжелик, аз бях зашеметен от операцията, зашеметен от лекарствата, зашеметен от мисълта, че мога да умра и да не се събудя, преди да те видя отново, никога не съм бил толкова слисан, никога…

— Навярно и аз… о, Малкълм, всичко е толкова ужасно. — Кожата й лепнеше, главата я болеше още по-силно и тя се боеше, че всеки момент ще й прилошее.

— Не ме е грижа сега, като зная, че ме обичаш; ако умра, това е джос, а в нашето семейство знаем, знаем, че не можем да избегнем джос. Ти си моята щастлива звезда, моята пътеводна звезда, аз… разбрах го от първия миг. Ние ще се оженим… — Думите заглъхнаха. Ушите му писнаха, а очите му се замъглиха, клепачите трепнаха, защото опиатът започна да действа, да го спуска в ада, в който болката съществуваше, но се превръщаше в безболезненост — оженим през пролетта…