Гай-джин

Клавел Джеймс

— Малкълм, слушай — започна тя бързо, — ти няма да умреш и аз… alors 15 , трябва да съм честна с теб… — после думите рукнаха от само себе си — не искам да се женя още, не съм сигурна дали те обичам, просто не съм сигурна, ще трябва да си търпелив и независимо дали те обичам, или не, не мисля, че някога ще мога да живея в това ужасно място или в Хонконг, всъщност зная, че не мога, няма да мога, не мога, зная, че ще умра, мисълта да живея в Азия ме ужасява, сред тази смрад и тези ужасни хора. Ще си

ида в моя Париж веднага, щом е възможно, и никога няма да се върна, никога, никога, никога.

15

Тогава (фр.). — Б.пр.

Но той не чу нищо. Бленуваше, без да я вижда, и шепнеше:

— … Много синове, ти и аз… толкова съм щастлив, че ме обичаш… Молех се за… и сега… да живеем завинаги в голямата къща на хълма. Твоята любов изгони страха, страха от смъртта, тя е винаги толкова наблизо, близнаците, сестричката ми Мери умряха съвсем малки. Баща ми е на смъртно легло… Дядо ми — още една насилствена смърт, но сега… сега… всичко се промени… ще се оженим през пролетта, нали?

Отвори очи. За миг я видя ясно, видя напрегнатото й лице и стиснатите ръце, погнусата й и му се прииска да извика: „Какво има, за Бога, това е само болнична стая и аз зная, че одеялото ми е просмукано с пот, че лежа сред урина и изпражнения и всичко смърди, но то е, защото съм ранен, за Бога, просто ме раниха, ала вече съм зашит и съм добре отново, отново добре, отново добре…“

Но той не изрече нито една от тези думи и я видя да му казва нещо, да отваря рязко вратата и да хуква навън, ала това беше само кошмар, прекрасните блянове го зовяха. Вратата се залюля на пантите си и шумът отекваше, отекваше, отекваше: добре съм, добре съм, добре съм…

Тя стоеше, облегната на градинската порта, вдишваше нощния въздух, опитваше се да си възвърне спокойствието: „Пресвета Дево, дай ми сила и дай на този мъж малко покой, и нека по-скоро се махна оттук.“

Бабкот се приближи до нея:

— Струан е наред, не се тревожете. Ето, пийнете това — каза състрадателно, докато й даваше опиата. — Ще ви успокои и ще ви помогне да заспите.

Анжелик се подчини. Течността нямаше вкус.

— Ще спи спокойно. Елате. Време е и вие да поспите. — Докторът я подкрепи по стълбите до стаята й. На вратата се поколеба: — Наспете се… Ще спите добре.

— Боя се за него, много се боя.

— Недейте. Утре сутринта ще е по-добре, ще видите.

— Благодаря ви, и аз съм по-добре сега. Той… Струва ми се, че Малкълм мисли, че ще умре. Ще умре ли?

— Разбира се, че не. Силен младеж е и съм сигурен, че ще му мине като на куче. — Бабкот повтори същата баналност, която бе изричал хиляди пъти, ала не казваше истината: „Не зная, човек никога не знае. Сега всичко е в Божиите ръце“.

И все пак от опит знаеше, че е по-добре да даде на влюбената надежда и да намали товара на нарастващото безпокойство, макар да не беше правилно или честно да го прави. „Господ знае дали пациентът ще умре, или ще живее. Дори така да е, ако човек е безпомощен, ако човек е сторил най-доброто, на което е способен, и е убеден, че това, заедно с цялата му наука, е достатъчно, какво

друго може да направи, без да полудее. Колко млади мъже като този си виждал мъртви на сутринта или на следващия ден… или оздравели, ако такава е била волята на Господа. Такава ли беше сега? Мисля, че ни липсват познания. Пък и Божията воля. Ако има Бог.“ Той неволно потрепери.

— Лека нощ, не се безпокойте.

— Благодаря ви. — Анжелик пусна резето, отиде до прозореца и отвори стабилните капаци. Умората й надделя. Нощният въздух беше топъл и приятен, луната се бе вдигнала високо. Свали халата си и изтощена се избърса с кърпата, умираше за сън. Нощницата й беше влажна и полепна по нея, предпочиташе да я смени, но не си носеше друга. Градината отдолу бе голяма и пълна със сенки, с дървета тук-там и с малък мост над тесен поток. Бризът галеше върховете на дърветата. Толкова сенки в лунната нощ.

Някои се размърдваха от време на време.

5.

Двамата младежи я видяха в момента, когато се появи на градинския праг на четирийсет ярда от тях. Бяха си избрали добра засада с изглед към цялата градина, както и към главната порта, караулното и часовите; наблюдаваха ги вече от час. Веднага пропълзяха по-навътре в листака, изумени, че я виждат, и още по-изумени от сълзите по бузите й.

Шорин прошепна:

— Какво ста…

Млъкна. Наряд от един сержант и двама войници — първият, който трябваше да падне в капана им — се появи иззад далечния ъгъл на парка; гренадирите поеха по пътеката покрай стените. Ори и Шорин се приготвиха, после застинаха неподвижно, черните им, плътно прилепнали по тялото дрехи ги правеха почти невидими; бляскаха само очите им.

Патрулът мина на пет крачки и младите шиши можеха да го нападнат лесно и безопасно от засадата. Шорин — ловецът, борецът и водачът в битката, докато Ори беше умът и стратегът — бе избрал безразсъдството, но Ори реши, че трябва да нападат само патрули от един или двама души, освен ако не се случеше нещо непредвидено или ако нещо не им попречеше да нахлуят в оръжейния склад.

— Каквото и да правим този път, трябва да сме по-тихи от водата — бе казал той по-рано. — И търпеливи.

— Защо?

— Това е легация. Според обичая им тази земя е тяхна територия — охраняват я истински войници, така че ние сме незаконно тук. Успеем ли, ще ги изплашим страшно. Ако ни хванат, загубени сме.

От мястото на засадата те наблюдаваха отминаващия патрул, направи им впечатление колко тихо и предпазливо вървят мъжете. Ори тревожно прошепна:

— Никога досега не сме виждали толкова добре обучени и дисциплинирани войници. При битка ще си имаме доста трудности с тях и с техните пушки.

Шорин отвърна:

— Ние винаги ще печелим, скоро ще се сдобием с пушки по един или друг начин; както и да е, бушидо и нашата храброст ще ги залеят. Можем да ги победим лесно. — Той беше изпълнен с увереност. — Трябваше да убием патрула и да вземем пушките им.

„Радвам се, че не го направихме — помисли си Ори; чувстваше се несигурен. Ръката го болеше силно и макар да се преструваше на безразличен, знаеше, че няма да издържи дълго на бой с меч. — Ако не бяха дрехите ни, щяха да ни видят.“ Погледът му се върна към момичето.