Гай-джин

Клавел Джеймс

— Това е от моето приспивателно, капитане. Тя беше много разстроена, горкичката, и се нуждаеше от сън. Съмнявам се, че ще се събуди.

— Ако не се събуди, ще разбия проклетата врата, за да съм спокоен. Нейните капаци са отворени, за Бога!

Чукането премина в думкане на юмруци. Анжелик поотвори премрежено очи.

— Qu’est-ce qui se passe? Какво става? — измърмори тя по-скоро сънена, отколкото будна.

— Добре ли сте?

— Mais oui, bien sur… Pourquoi? Qu’y a-t-il? 17

17

Разбира

се, съвсем добре… Защо? Кой е? (фр.) — Б.пр.

— Отворете вратата за момент. Ouvrez la porte, s’il vous plait, c’est moi, аз съм капитан Марлоу.

Мърмореща и объркана, тя седна в леглото. Почти изненадан от себе си, Ори се наблюдаваше как й позволи да се измъкне от леглото, да се доклатушка до вратата. Отне й известно време да издърпа резето и да открехне тежката порта, като се подпираше на нея за равновесие.

Бабкот, Марлоу и един моряк държаха свещници. Пламъците премигнаха от течението. Те я зяпнаха с широко отворени очи. Нощницата й беше много френска, много фина и прозирна.

— Ние, ъъ, ние само искахме да видим дали сте добре, госпожице. Хванахме, ъъ, един мъж в храсталака — измънка притеснено Бабкот, — нищо особено. — Беше ясно, че тя едва схваща какво й говори.

Марлоу откъсна погледа си от тялото й и надникна в стаята.

— Excusez moi, Mademoiselle, s’il vous plait — рече той объркано с доста добър акцент и мина край нея, за да огледа. Под леглото нямаше нищо, като се изключи нощното гърне. В завесите откъм външната страна нямаше никого… „Господи, каква жена!“ Не виждаше къде другаде би могъл да се скрие човек, никакви врати или шкафове. Капаците изскърцаха от вятъра. Той ги отвори широко:

— Палидар. Нещо ново там долу?

— Не! — отвърна Палидар. — Няма други следи. Много е възможно да е бил съвсем сам и войникът да го видял как се промъква. Но проверете всички стаи откъм тази страна.

Марлоу кимна, изруга и добави:

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правя?

Зад него слабият бриз разлюля балдахина и се показаха краката на Ори, обути в черни таби, японски терлици. Ала свещта на Марлоу закапа и угасна. Той плъзна резето на капаците на място и се обърна отново, без да забележи таби или каквото и да било в дълбоките сенки край леглото; различаваше се само силуетът на сънената Анжелик на прага, очертан от свещите в коридора. Така всяка част от тялото й изпъкваше ясно и от гледката дъхът му секна.

— Всичко е наред — заключи той, още по-объркан, защото я бе разглеждал подробно и с наслада, а тя бе беззащитна. Като се разбърза някак престорено, Марлоу наведе глава: — Моля, пуснете резето на вратата и… ами, спете спокойно — изрече той с желанието да остане.

Още по-объркана, Анжелик измърмори нещо и затвори. Те почакаха да чуят, че резето стърже обратно в жлебовете. Бабкот додаде колебливо:

— Съмнявам се дали ще си спомни, че е отваряла вратата.

Морякът изтри

потта си, видя, че Марлоу го гледа, и не можа да скрие циничния блясък в очите си.

— Защо, по дяволите, сте толкова щастлив? — запита Марлоу, макар че много добре знаеше отговора.

— Аз ли, господине? Нищо, господине! — тутакси отвърна морякът, а циничните пламъчета изчезнаха и в очите му се изписа наивност. „Мамичката им и офицерчета, от един дол дренки са — помисли си той отегчено. — Марлоу е коцкар като нас, очите му щяха да изхвръкнат и малко остана да я лапне, дребна и къдрава, и без нищо отдолу, и с най-хубавите цици, дето някога съм мечтал да видя! Момчетата няма да ми повярват за циците.“ — Да, господине, ще си затварям устата, да, господине — обеща той целомъдрено, когато Марлоу му заръча да не казва нищо за видяното. — Прав сте, господине, да, господине, нито думичка няма да излезе от устата ми — увери го той и се повлече към следваща стая, като си мислеше за нейните прелести.

Анжелик се подпираше на вратата, опитваше се да проумее случилото се — трудно й беше да подреди мислите си, някакъв мъж в градината, каква градина, но Малкълм беше в градината на Голямата къща, не, той е долу ранен, не, това е сън, а той й разправяше, че щели да живеят в Голямата къща, и за сватба… „Малкълм, той ли беше мъжът, който ме докосна? Не, той ми каза, че щял да умре. Глупости, лекарят ме увери, че бил наред, всички казват, че бил наред, защо наред, защо не добре или отлично или сносно? Защо?“

Страстното й желание за сън надделя. Луната грееше през процепите на капаците и като се запрепъва през сноповете светлина до леглото, тя се строполи признателно на мекия дюшек. С дълбока въздишка на задоволство се зави с чаршафа до кръста и се обърна настрана. След секунди спеше дълбоко. Ори безшумно се измъкна от скривалището си, удивен, че все още е жив! Макар да се бе залепил с мечовете си към стената, ако бяха претърсили истински, щяха да го открият. Видя, че резето на вратата е на мястото си, капаците също бяха залостени; девойката дишаше дълбоко, с една ръка под възглавницата, а другата — върху чаршафа.

„Добре. Тя може да почака. Първо, как да се измъкна от този капан? През прозореца или през вратата?“

Тъй като не виждаше през процепите, дръпна леко резето, открехна единия капак, после другия. Войниците все още се въртяха долу. До съмване оставаха още цели три часа. Облаците се сгъстяваха и се носеха към луната. Тялото на Шорин лежеше сгърчено на пътеката като мъртво животно. За момент се изненада, че не са му отсекли главата, после си спомни, че гай-джин нямат обичай да взимат главите на убитите за излагане на показ или за преброяване.

„Трудно ще избягам оттук, без да ме видят. Ако войниците не се махнат, ще се наложи да избягам през вратата.

Това означава да я оставя отворена. По-добре да мина през прозореца, при положение че изобщо успея.“

Проточи внимателно шия и видя малкия перваз на стената; спускаше се под другия прозорец, а после завиваше към оттатъшната страна — това беше ъглова стая. Вълнението му нарасна. „Скоро облаците ще скрият луната. Тогава ще избягам. Ще избягам! Соно-джой! А сега дойде и нейният ред.“