Гай-джин

Клавел Джеймс

Тя ровеше ли, ровеше в мислите си, но не можеше да намери отговор, не беше съвсем сигурна какво е станало, нощните видения й се изплъзваха. Или поне част от тях.

„Съсредоточи се! Ако не е влязъл през вратата, значи е минал през прозореца.“ Анжелик се повъртя наоколо и видя резето да лежи на пода под прозореца.

„Така, който и да е бил, влязъл е през прозореца. Кой ли? Марлоу, оня Палидар или самият добричък доктор, нали до един ме желаят. Кой знаеше, че съм упоена? Бабкот. Може да е казал на другите, но едва ли някой от тях би се осмелил да извърши такъв грях, едва ли би се осмелил да се покатери от градината, та нали щях да се развикам до Бога…“

Всичко в нея се разкрещя: „Внимавай!

Цялото ти бъдеще зависи от предпазливостта и разума ти. Внимавай. Сигурна ли си, че въобще се е случило? Ами сънищата? Може… Няма да мисля за тях сега, но само лекарят е знаел със сигурност и значи трябва да е Бабкот. Чакай… Може, може да си разкъсала тъничката ципа насън, докато си се мятала в кошмари, нали? Случвало се е на някои момичета. Да, но са си останали девствени, ами тази слуз.

Спомни си за Жанет в манастира, горкичката глуповата Жанет, която се влюби в един от търговците и му се отдаде, и после развълнувано ни разказа всички подробности. Тя не забременя, но я разкриха и я изключиха завинаги, а по-късно научихме, че се е оженила за селски месар, за единствения мъж, който я поискал.

Не съм се отдавала никому, но това няма да ми помогне. Всеки лекар ще го потвърди, ала и това няма да ми помогне, мисълта да допусна Бабкот или който и да било лекар до себе си ме изпълва с ужас, пък и Бабкот ще научи тайната ми. Мога ли да му се доверя? Ако се разчуе… трябва да го пазя в тайна! Но как… как… ами после?

Ще си отговоря по-късно. Първо да видя кой е бил мръсникът. Не, най-напред да се почистя от тая нечестивост и после ще му мисля. Разсъждавай трезво.“

С погнуса смъкна нощницата и я захвърли, после се изми внимателно и старателно, като се опитваше да си припомни всичко за предпазните мерки, които Жанет, бе приложила успешно. После си облече халата и се среса. Почисти зъбите си със специалния прах. Едва тогава се погледна в огледалото. Много внимателно разгледа лицето си. Никаква промяна. Разхлаби халата си. Същото се отнасяше за краката и гърдите й — само зърната бяха леко зачервени. Отново се взря изпитателно в огледалото.

„Нищо не се е променило. И всичко.“

После забеляза, че малкото златно кръстче, с което не се разделяше дори насън, липсва. Претърси внимателно леглото, после под него и наоколо. Нямаше го в завивките или под възглавниците, нито сред завесите. Оставаше само дантелената кувертюра. Вдигна я от пода и я тръсна. Нищо.

Тогава видя три японски букви, грубо надраскани с кръв върху снежната белота.

Златното кръстче заискри на слънчевата светлина. Ори го държеше в юмрука си за тънката верижка като хипнотизиран.

— Защо го взе? — запита Хирага.

— Не зная.

— Грешка е, че не си убил жената, Шорин е бил прав. Това е грешка.

— Карма.

Бяха на сигурно място в кръчмата „Среднощните цветя“, Ори бе изкъпан и избръснат; той погледна Хирага спокойно и си помисли: „Ти не си ми господар — ще ти кажа каквото си искам, нищо повече.“

Той му разказа за смъртта на Шорин и как се е качил в стаята, как тя спяла безшумно и не се събудила, но нищо повече. Само че се е скрил там за по-сигурно, после свалил дрехите си на нинджа, за да не го заловят с тях, замаскирал мечовете си, спуснал се в градината, успял да събере няколко окастрени клони, да се престори на градинар, преди да го забележат, и как дори след като разпознал мъжа от Токайдо, успял да се спаси. Това беше всичко.

„Нима мога да разкажа с простосмъртни думи някому, че се почувствах с нея като бог, че когато я разтворих широко и я видях, бях опиянен от копнеж, че проникнах в нея като любовник, а не като насилник; не зная защо, но го направих бавно и внимателно, ръцете й ме обгърнаха и тя потрепери, макар да не се събуди; беше толкова тясна, та спрях за миг и после потънах по-навътре по един невероятен начин.

Никога не

съм вярвал, че може да е толкова великолепно, толкова чувствено, толкова задоволяващо, толкова съвършено. Другите жени са нищо в сравнение с нея. Тя ме накара да се почувствам, като че ли съм на седмото небе, но не за това я оставих жива. Много мислих дали да я убия, а после и себе си — там, в стаята, но реших, че ще е егоистично да умреш тъй задоволен и на върха на щастието.

О, как исках да умра. Ала моят живот принадлежи на соно-джой.“

— Сгрешил си, като не си я убил — прекъсна Хирага мислите му. — Шорин е бил прав, ако я беше убил, щеше най-добре да изпълниш нашия план.

— Така е.

— Тогава защо я пощади?

„Защото така ми внушиха боговете, ако въобще ги има. Аз им принадлежа и те ме накараха да го сторя. И им благодарих. Сега съм постигнал съвършенството. О, опознах всичко от живота, остава да се срещна със смъртта. Бях й първият и тя, макар да спеше, ще ме помни цял живот. Когато се събуди и види, че съм се подписал със собствената си кръв, а не с нейната, ще разбере какво съм направил. Искам тя да живее вечно. Аз ще умра скоро. Карма.“

Ори сложи кръстчето в тайния джоб в ръкава на кимоното си и отпи от освежаващия зелен чай; чувстваше се съвсем задоволен и толкова жив.

— Спомена за някакво нападение?

— Да. Ще подпалим Британската легация в Йедо.

— Добре. Дано е скоро.

— Скоро ще е. Соно-джой!

Сър Уилям беснееше в Йокохама.

— Кажи им го пак за последен път, за Бога. Правителството на Нейно величество изисква незабавно обезщетение от сто хиляди лири стерлинги в злато за нападение и убийство на англичанин. Убийството на англичанин е кинджиру от Бога! И още, че искаме убийците от Сацума до три дни, иначе ще предприемем сериозни действия.

Той беше в малката претъпкана приемна в Британската легация в Йокохама, заобиколен от пруския, френския и руския посланик, от двамата адмирали: британския и френския, и генерала. Всички бяха силно разгневени.

Срещу тях седяха някак тържествено двама представители на местните Бакуфу: главният самурай от охраната на Колонията и управителят на Канагава, в чиито правомощия беше Йокохама. Японците бяха с широки панталони и с кимона, наметнати със свободни в раменете манти, препасани с колани, и с по два меча. Явно се чувстваха неловко и кипяха отвътре. Призори въоръжени войници със заредени пушки бяха дошли в митниците на Йокохама и Канагава, за да съобщят, че на обяд ще се проведе незабавна среща. Яростта и бързината, с които гренадирите действаха, бяха нечувани.

Между двете преговарящи страни седяха на възглавници преводачите. Японският — на колене, а другият, швейцарецът Йохан Фаврод — с кръстосани крака. Общият им език бе холандският.

Срещата продължаваше втори час — от английски се превеждаше на холандски, после на японски, пак на холандски и оттам на английски и всичко това се повтаряше многократно. Правеха се, че не разбират въпросите на сър Уилям, или ги отклоняваха, така че се налагаше швейцарецът да ги повтаря по няколко пъти; разговорът умишлено се протакаше, уж че японците искали време „за да се консултират с по-висшите чиновници дали да започнат проучване и разследване на случая“. „О, да, в Япония проучването и разследването са две различни неща. Негова светлост управителят на Канагава желае да обясни подробно, че той няма никакви правомощия в Сацума, която е отделно кралство…“, „О, не, негова светлост управителят на Канагава смята, че заплашително извадените пистолети са причина за нападението, а и чужденците са проявили неподчинение на древния японски обичай“ или „Колко чужденци казахте, че са били в групата, която е трябвало да коленичи… Ами нашите обичаи…“