Гай-джин
Шрифт:
Отегчителните, дълготрайни и заплетени словоизлияния на японците се превеждаха съвестно на далеч по-свободния холандски и после на английски.
— Кажи го откровено, Йохан, точно както го казах.
— Направих го, всеки път го правя, сър Уилям, но съм сигурен, че този кретен не превежда точно нито вашите думи, нито техните.
— Знам това, за Бога, та било ли е някога по-различно? Моля те, продължи.
Йохан преведе дословно. Японският преводач се изчерви, помоли за обяснение на думата „внезапно“, после внимателно поднесе учтив, подходящ, приблизителен превод; очевидно го смяташе приемлив за японците. Дори
Йохан заключи весело:
— Като изпуснем всички merde, управителят казва, че ще предаде вашата „молба“ в подходящ момент на съответните чиновници.
Сър Уилям пламна, адмиралите и генералът — още повече.
— „Молба“ ли? Внуши на този нещастник, че това не е молба, настояване. И още: искаме незабавна аудиенция при шогуна в Йедо след три дни! Три дни, за Бога! И аз ще пристигна с боен кораб.
— Браво — измърмори граф Сергеев.
Йохан също бе изтощен от разиграването и предаде думите с нужната прямота. Японският преводач зяпна от изумление и без да чака, изля истински поток на холандски; Йохан му отговори любезно с две думи, последвани от ужасна, внезапна тишина.
— Нан джа? — Какво е това, какво казахте? — попита ядосан управителят, забелязал тяхната враждебност и без да крие своята.
Обърканият преводач веднага рече нещо извинително в низходяща тоналност, но и така управителят изригна куп заплахи, обяснения и откази, и пак заплахи, а преводачът ги избърбори, като добави и думите, които смяташе, че чужденците искат да чуят. Заслуша се отново и пак преведе.
— Какво казва той, Йохан? — Сър Уилям извиси глас над шума, преводачът отговаряше на управителя, чиновниците на Бакуфу бъбреха помежду си. — Какво, по дяволите, си говорят?
Най-после Йохан се почувства щастлив: бе ясно, че срещата ще приключи след малко и ще успее да се върне в Лонг Бар за обяда и ракията.
— Не зная, управителят повтаря, че най-доброто, което можел да направи, е да предаде вашата молба и т.н. В подходяща форма и т.н. Но че няма начин шогунът да ви окаже честта да ви приеме, защото това противоречи на техните обичаи…
Сър Уилям удари с ръка по масата. В настъпилата тишина посочи управителя, после себе си.
— Уаташи… аз… — и махна към прозореца — към Йедо. — Уаташи отива в Йедо! — показа три пръста. „Три дни с боен кораб!“
Той се изправи и излетя от стаята, другите го последваха.
Мина по коридора и влезе в кабинета си, на масата имаше гарафи, наля си малко уиски от една.
— Някой желае ли да се присъедини към мен? — предложи сърдечно, когато другите го наобиколиха. Автоматично наля уиски на адмиралите, генерала и прусака, червено вино на Сьоратар и великолепна водка на граф Сергеев. — Възнамерявах да се придържам към плана. Съжалявам, че се оттеглих.
— Мислех, че ще получите удар — заяви Сергеев, пресуши чашата си и си наля още.
— Трябваше да приключа срещата драматично.
— Значи в Йедо след три дни?
— Да, скъпи ми графе. Адмирале, наредете флагманът 18
18
Голям кораб, където се намира командирът на ескадрата.
Сьоратар отвърна:
— Разбира се. Аз ще ви съпровождам, но предлагам Френската легация за главна квартира и пълна парадна униформа за войниците.
— Не става дума за паради, акцията е наказателна, няма да връчваме акредитивни писма, това ще направим по-късно, а не на срещата. Беше убит наш гражданин и как да се изразя? Флотата ни е решаващият фактор.
Фон Хаймрих тихо се засмя:
— Разбира се, че е решаващ фактор в тези води и в тези времена. — Той погледна Сьоратар. — Жалко, че нямам дузина полкове от пруската кавалерия, тогава бихме могли да си поделим Япония и да се справим с тяхната дяволска тъпота и пилеене на време за лоши обноски.
— Само дузина ли? — попита смразяващо Сьоратар.
— Достатъчни са, г-н Сьоратар, за всичките японци, взети заедно — нашите войски са най-добрите в света — естествено след тези на Нейно британско величество — добави немецът изискано. — За щастие Прусия може да отдели двайсет, дори трийсет полка за този малък сектор и пак ще й останат повече от достатъчно, за да се справи с всеки проблем, възникнал където и да било, особено в Европа.
— Да, добре… — Сър Уилям го прекъсна, защото Сьоратар пламна. Той допи уискито си.
— Отивам в Канагава да уредя някои неща. Адмирале, генерале, да направим кратко съвещание, когато се върна — ще дойда на борда на флагмана. О, г-н Сьоратар, какво става с г-ца Анжелик? Нали няма да възразите, ако я придружа дотук?
Тя излезе от стаята си в слънчевата светлина на късния следобед, тръгна по коридора, спусна се по главната стълба към входа. Носеше плътната рокля от вчера, пак така елегантна, още по-ефирна отпреди — с коса на опашка, със сухи очи, малко парфюм и шумолящи фусти.
Часовите на портата я поздравиха и измърмориха смутено, благоговеещи пред красотата й. Анжелик ги удостои с усмивка и се насочи към хирургията. Прислужникът китаец я изгледа и офейка.
Преди да стигне до вратата, някой я отвори. На прага застана Бабкот.
— О, здравейте, г-це Анжелик, честна дума, изглеждате прекрасно — изрече той, почти заеквайки.
— Благодаря ви, докторе — усмивката й беше мила, гласът — нежен. — Исках да попитам… Можем ли да поговорим за малко?
— Разбира се, влезте. Чувствайте се като у дома си. — Бабкот затвори вратата на хирургията, настани я на най-хубавия стол и седна на бюрото, поразен от излъчването и от начина, по който прическата й откриваше дългата и съвършена шия. Очите му бяха зачервени, изглеждаше много изморен. „Някои си живеят живота“ — помисли си той, възхитен от вида й.