Гай-джин
Шрифт:
— Това, което снощи изпих, беше някакъв опиат.
— Да, да. Направих го доста силен, тъй като бяхте… бяхте много разстроена.
— Всичко ми е толкова смътно и объркано, Токайдо, после идването ми тук, Малкълм. Много ли силно беше приспивателното?
— Да, да, но не е опасно. Сънят е най-доброто лекарство. Май това е най-дългият ви сън, но, за Бога, поспахте си добре, наближава четири. Как се чувствате?
— Още съм малко уморена, благодаря ви. — Отново лека усмивка. — Как е г-н Струан?
— Никаква промяна. Току-що го посетих, можете да го видите, ако желаете. Смятам, че ще се оправи. О, между другото, хванаха оня човек.
— Какъв
— Единият натрапник, за когото ви споменахме вчера.
— Нищо не си спомням.
Лекарят й разказа какво се бе случило пред вратата й и в градината, как един разбойник бил застрелян, а другия го забелязали на сутринта, но успял да се измъкне.
С огромно усилие на волята тя се овладя и едва се сдържа да не изкрещи: „Ти, сине на сатаната, е твоите течни приспивателни и твоята некомпетентност. Двама разбойници, а? Вторият трябва да е бил в стаята ми, когато сте дошли при мен, изтървали сте го и не сте ме спасили, вие и онзи другият глупак Марлоу сте еднакво виновни.
Пресвета Майко, дай ми сила! Пресвета Дево, помогни ми да си отмъстя и на двамата. И на оня, който и да е той! Божа майко, нека им отмъстя. Но защо е откраднал кръстчето ми и е оставил другите бижута, и защо е написал тези букви, какво ли означават? И защо с кръв, със собствената си кръв?“
Анжелик усети, че лекарят я гледа.
— Oui?
— Попитах ви дали искате да видите г-н Струан сега?
— О! Да, да, моля ви. — Девойката се изправи, вече се владееше. — А, да, боя се, че разлях гарафата с водата върху чаршафите. Ще помолите ли прислужничката да ги оправи?
Той се разсмя:
— Нямаме прислужнички тук. Така е според правилата на японците. Имаме китайски слуги. Не се безпокойте, щом напуснете стаята, те ще я почистят… — Млъкна, защото девойката някак внезапно пребледня. — Какво има?
За миг Анжелик се бе пренесла обратно в стаята си; търкаше и чистеше знаците, ужасена, че няма да изчезнат. Но те се изпраха, все пак тя провери един, втори път — тайната бе опазена. Нищо не остана за чуждото око, нито слуз, нито кръв, случилото се изчезна завинаги, стига да бъде силна и да се придържа към плана… трябва… трябва да е умна, трябва…
Бабкот се стресна от внезапната бледнина на лицето й, пръстите й усукваха плата на полата. Веднага се доближи до нея и леко обгърна рамото й.
— Не се безпокойте, на сигурно място сте, наистина.
— О, съжалявам — промълви изплашена, главата й клюмна на гърдите, сълзите й се стичаха по страните. — Аз… аз… аз само си спомних за горкия Кентърбъри.
Анжелик се наблюдаваше отстрани; позволи му да я успокои, беше съвсем сигурна, че планът й е най-мъдрият: „Нищо не се е случило, нищо, нищо, нищо…
Вярвай в това, докато не започне следващото ти месечно неразположение. И ако ти дойде, ще го повярваш завинаги.
А ако не дойде?
Не зная… не зная… не зная.“
7.
Понеделник, 17 септември
— Гай-джин са гадини без обноски. — Нори Анджо се тресеше от гняв. Той беше глава на роджу. Съветът на петимата старейшини, нисък мъж с кръгло лице, богато облечен. — Те са отхвърлили нашето учтиво извинение, което трябваше да реши проблема Токайдо, и ето ти заповедническата официална
С едва прикрито нетърпение Нори Анджо подаде свитъка на своя много по-млад съперник Йоши Торанага, който седеше срещу него. Двамата бяха сами в една от приемните в централното крило на замъка в Йедо. Телохранителите им пазеха отвън. Ниска, лакирана алена маса разделяше двамата мъже, върху нея имаше черен поднос за чай с фини чаши и чайник от крехък и чуплив китайски порцелан.
— Няма значение какво говорят гай-джин. — Йоши взе неспокойно свитъка, но не го прочете. За разлика от Анджо беше облечен семпло и носеше обикновените си, а не парадни мечове. — Трябва да ги пречупим някак си, за да правят онова, което желаем. — Той беше даймио на Хисамацу, малко, но възлово феодално владение наблизо, и пряк потомък на първия шогун Торанага. По предложение на Императора и независимо от силната опозиция на Анджо наскоро бе избран за настойник на наследника на шогуна и зае овакантената длъжност в Съвета на старейшините. Беше висок, на двайсет и шест години, с аристократична осанка, хубави ръце и дълги пръсти. — Каквото и да се случи, те не трябва да видят шогуна — продължи той, — така ще потвърдим незаконността на споразуменията, които още не са утвърдени, както трябва. Ще откажем на нахалната им молба.
— Съгласен съм, че е нахална, но трябва да се занимаем с нея и да решим какво ще правим с онова куче Санджиро от Сацума. — И двамата бяха изморени от проблема с гай-джин, който нарушаваше тяхната уа, вътрешната им хармония, от два дни и двамата горяха от нетърпение срещата им да свърши. Йоши искаше да се върне в своите покои на долния етаж, където го чакаше Койко. Анджо бързаше за тайна среща при един лекар.
Навън бе слънчево и приятно, лекият бриз носеше мирис на море и наторена почва през отворените капаци. Никакъв намек за приближаващата зима.
„Но зимата ще дойде — мислеше Анджо, болката в корема го разсейваше. — Мразя зимата, сезона на смъртта, лошия сезон, небето е тъжно, морето е тъжно, дърветата са оголени, земята е тъжна, грозна и измръзнала, а студът, който върти ставите, ти напомня колко стар си вече.“ Анджо беше посивял мъж на четирийсет и шест, даймио от Микава и стоеше начело на роджу, откакто преди четири години бе убит диктаторът тайро И.
„Къде се буташ, пале, такова — едва сдържаше той раздразнението си, — от два месеца си в Съвета и от четири седмици си настойник — две опасни политически назначения, които получи въпреки нашите протести. Време е да ти се подрежат крилцата.“
— Ние всички, разбира се, ценим съвета ти — рече иначе Анджо с меден глас, после добави това, което и бездруго знаеха. — От два дни гай-джин подготвят своята флота за бой, войските се упражняват открито и утре ще пристигнат водачите им. Какво е решението ти?
— Същото като вчера — официален свитък: отново ще изпратим извинение, в което изказваме съжаление за произшествието, ще го изпъстрим със сарказъм, който, уви, те никога няма да разберат. Някой чиновник ще им го занесе, преди да напуснат Йокохама, като ги помоли за ново отлагане, за да „направим справки“. Ако това не задоволи гай-джин и те дойдат в Йедо, ще изпратим както обикновено дребни чиновници в тяхната легация, да се договорят и да им дадат малко чорба, но не и риба. Ще отлагаме, колкото можем.