Гай-джин
Шрифт:
— Отново ви напомням, че единствено шогунатът има право да определя външната политика, както и всяка друга политика, а не Императорът или ти! И двамата знаем, че си го измамил — бе отвърнал Анджо, който го мразеше заради произхода, легионите, богатствата и очевидното цветущо здраве. — Предложенията са комични и неизпълними! Ние поддържаме мир от два века и половина…
— Да, за да богатеят и укрепват Торанага. Ако откажете да се подчините на нашия пълновластен господар Императора, подайте оставка или си направете сепуку. Вие избрахте едно момче за шогун, онзи предател тайро И подписа споразуменията — Бакуфу са отговорни, че гай-джин
Анджо бе пламнал и почти побеснял от иронията и неприязънта; ръфанията продължаваха месеци наред. Щеше да се нахвърли върху Санджиро с меча си, но Императорският указ го покровителстваше.
— Ако тайро И не бе преговарял по споразуменията и не ги бе подписал, гай-джин щяха да си пробият път до сушата със стрелба и сега щяхме да сме в унизителното положение на Китай.
— Само догадки — и то глупави!
— Забрави ли, че Летният дворец в Пекин изгоря и бе оплячкосан, Санджиро-дону? Днес Китай е практически разпокъсан, а правителството не се контролира от китайците. Забрави ли, че на британците, на главния си враг, отстъпиха един от островите си, Хонконг, преди двайсет години и сега той е непревземаем бастион? Че самодоволните гай-джин са постоянни господари на пристанищата Тиендзин, Шанхай, Шантоу според споразуменията? Да речем, че вземат един от нашите острови по същия начин.
— Ще ги спрем — не сме китайци.
— Как? Извини ме, но си сляп и глух, и се рееш в небесата. Ако ги бяхме предизвикали преди година, когато свърши последната китайска война, те щяха да изпратят всичките си флоти и армии и да прегазят и нас. Само мъдростта на Бакуфу ги възпря. Нямаше да устоим на армадите им или срещу топовете и пушките им.
— Съгласен съм, че за нашата неподготвеност е отговорен шогунатът, родът Торанага. Трябваше да се снабдим със съвременни оръдия и военни кораби още преди години, знаехме за тях отдавна, нали холандците ни разправяха за новите си изобретения, но ти ни натика носа в нощните си гърнета! Ти провали Императора. Можеше да уговориш най-много само едно пристанище — Дешима, — а не да даваш на американския злодей Таунсенд Харис Йокохама, Хиродате, Нагасаки, Канагава и да им позволиш достъп до Йедо за техните нагли легации! Подай си оставката и нека други, по-квалифицирани от теб, да спасят Земята на боговете…
Споменът за конфликта накара Анджо да се изпоти, защото Санджиро бе казал много истини. Измъкна книжна носна кърпа от широкия си ръкав и попи потта от челото и избръснатото си теме. Погледна към Йоши, завиждаше му за неговото поведение и хубост, но най-вече за младостта и легендарната му мъжественост.
„Доскоро толкова лесно се задоволявах“ — помисли си угнетен Анджо, постоянната болка в слабините му напомни за импотентността му. Доскоро беше лесно да се възбуди без усилие — сега вече не му бе възможно дори и с най-желаната жена, с най-добрите умения или с най-редките мехлеми и лекове.
— Санджиро може да се смята за недосегаем, ала не е — заяви той категорично. — Помисли и над това, Йоши-доно, млади, но умни съветнико, помисли как да го отстраним или главата ти ще се окаже на кол твърде скоро.
Йоши преглътна обидата и се усмихна:
— Какво смятат другите старейшини?
Анджо се изсмя пресилено:
— Ще гласуват, както аз кажа.
— Ако не ми беше роднина, щях да предложа да се оттеглиш или да си направиш сепуку.
— Съжаляваш, че не си на мястото на своя знаменит съименник, та направо да ми го заповядаш, нали? — Анджо се изправи с усилие. — Ще изпратя отговор сега, да забавя гай-джин. Утре ще проведем официално гласуване, за да усмирим Санджиро… — Той ядосано се извъртя към телохранителите;
Смутеният часови измърмори:
— Толкова съжалявам, Анджо-сама…
Яростта на Анджо изчезна, когато някакъв младеж избута часовия и се втурна в стаята, по петите го следваше нисичко момиче. И двамата бяха натруфени. След тях бързаха четирима въоръжени самураи, а после придружителката на момичето и придворната. Анджо и Йоши веднага коленичиха и сведоха главите си до татамите. Антуражът отвърна с поклон. Младежът, шогунът Нобусада, остана прав. Както и момичето, императорската принцеса Язу, съпругата му. И двамата бяха връстници, по на шестнайсет години.
— Този трус разби любимата ми ваза. — Младежът бе развълнуван, съзнателно пренебрегна Йоши. — Любимата ми ваза! — Махна да затворят вратата. Телохранителите и придружителките на жена му останаха в помещението.
— Исках да ви кажа, че имам чудесна идея.
— Много съжалявам за хубавата ваза, ваша светлост. — Гласът на Анджо преливаше от любезност. — Та каква идея имате?
— Ние… аз реших ние, моята жена и аз, реших да отидем в Киото, за да се видя с Императора и да го попитам какво да правя с гай-джин и как да ги изхвърлим от страната! — Младежът радостно погледна жена си и тя кимна щастливо в знак на съгласие. — Ще отидем следващия месец — това ще е държавна визита!
Анджо и Йоши усетиха, че мозъците им ще експлодират, и на двамата им се дощя да се втурнат и удушат това празноглаво момче. Но сдържаха настроението си, бяха свикнали с неговата сприхавост и приумици, и за хиляден път проклеха деня, в който тия двамата се бяха оженили.
— Интересна идея, ваша светлост — внимателно рече Анджо, като крадешком наблюдаваше момичето. Забеляза, че вниманието й е приковано в него и че както обикновено устните й се усмихваха, но очите не. — Ще изложа предложението пред Съвета на старейшините и ще му обърнем нужното внимание.
— Добре — отвърна важно Нобусада. Той беше дребен, слабичък младеж, не надхвърляше 1,60 и винаги носеше дебели гета — сандали, — за да изглежда по-висок. Зъбите му бяха боядисани в черно по модата, която властваше в Двора в Киото, но не и в шогуната. — Ще са нужни три-четири седмици да се приготви всичко. — Нобусада чистосърдечно се усмихна на жена си. — Забравих ли нещо, Язу-чан?
— Не, господарю — рече тя с финес. — Как можете да забравите нещо? — Лицето й беше нежно и гримирано според класическия придворен стил в Киото; веждите й бяха оскубани и на мястото им върху белилото изписани високо извити дъги с туш, зъбите й — почернени, гъстата гарвановочерна коса бе захваната високо и прибрана с инкрустирани игли, по лилавото й кимоно имаше клончета с есенни листа, а нейното оби, сложно изплетеният колан с висящи краища, ослепяваше със златистото си сияние. Императорската принцеса Язу, природена сестра на Сина на небето, жена на Нобусада от шест месеца, търсеше път към него отдавна; сгоди се на четиринайсет и се омъжи на шестнайсет. — Естествено твоето решение, господарю, е решение, а не предложение.
— Разбира се, почитаема принцесо — съгласи се бързо Йоши.
— Искрено съжалявам, ваша светлост, но такива важни приготовления не могат да се направят за четири седмици. Ще ми разрешите ли да ви посъветвам да обмислите, че смисълът на това посещение може да се изтълкува погрешно.
Усмивката на Нобусада изчезна.
— Смисъл? Съвет? Какъв смисъл? Кой да ги изтълкува погрешно? Ти ли? — попита той сурово.
— Не, ваша светлост, не аз. Исках само да посоча, че никой шогун никога не е ходил до Киото, за да моли Императора за съвет, и един такъв прецедент може да е гибелен за вашето управление.