Гай-джин
Шрифт:
Думата „заложник“ не се споменаваше никога, макар че вземането на заложници, наредено или предложено, за да се осигури угодничеството, беше древен обичай. Дори самият Торанага като дете е бил заложник на диктатора Города, а членовете на семейството му — заложници на наследника на Города, Накамура, негов съюзник и господар, а той, последният и най-великият. Торанага реши просто да сведе обичая до „Санкин-котай“, за да държи всички в робство.
„В същото време — пишеше той в завещанието си, поверителен документ за избрани потомци — на следващите шогуни се препоръчва да насърчават всички даймио да строят екстравагантно, да живеят изискано, да се обличат разкошно и да се забавляват разточително — най-бързият начин да им се отнемат годишните
Въпреки това, някои феодални владения — Сацума, Мори, Тоса, Кий например — са толкова богати, че въпреки разточителството им остават огромни свръхпечалби. Следователно от време на време управляващият шогун ще трябва да кани даймио, за да го награди с някоя и друга левга нов път, с дворец или градина, с увеселителен дом или храм, на суми, периоди и толкова често, колкото е утвърдено в този документ…“
— Толкова умен, толкова далновиден — измърмори Йоши. Всеки даймио, попаднал в копринената мрежа, ставаше безсилен да се разбунтува. Но всичко това се руши от глупостта на Анджо.
Първата „воля“ на Императора, донесена на Съвета от Санджиро — преди Йоши да бе станал член, — бе именно за премахването на този древен обичай. Анджо и останалите бяха увъртали, спорили и накрая се бяха съгласили. Почти същата нощ дворците се изпразниха от жени, държанки, деца, роднини и войни и за няколко дни опустяха, като се изключеха няколкото предани васали.
„Нашата най-важна юзда я няма вече — помисли си горчиво Йоши. — Как можа Анджо да направи такава глупост?“
Той премести поглед отвъд дворците към столичния град, в който живееха милион души; те обслужваха и изхранваха замъка, кръстосан от потоци и мостове, построен предимно от дърво. Виждаха се пожарища — цветята на земетресенията — по целия път до морето. В пламъци бе и нечий огромен дървен дворец.
Йоши отбеляза лениво, че е собственост на даймио на Сай. Чудесно. Сай подкрепя Анджо. Семейството му си беше отишло, но Съветът може да му заповяда да го построи наново и разходите ще го съсипят завинаги.
Не му обръщай внимание, по-важното е какъв е нашият щит срещу гай-джин? Трябва да има някакъв? Всички говорят, че можели да подпалят Йедо, но не и да влязат в замъка или да поддържат дълга засада. Не съм съгласен. Вчера Анджо отново припомни на старейшините добре познатата история за обсадата на Малта преди около триста години, когато турските армии не могли да изкарат шестстотинте смели рицари от замъка им. Анджо бе казал:
— Имаме десетки хиляди самураи, до един враждебно настроени към гай-джин, трябва да спечелим, те трябва да си отплават.
— Но нито турците, нито християните са имали оръдия — бе му отвърнал той. — Не забравяйте, че шогунът Торанага влезе в замъка в Осака с оръдия на гай-джин — тези гадове могат да направят същото тук.
— Дори да го направят, ние ще сме се изтеглили на сигурно място до хълмовете. Междувременно всеки самурай и всеки мъж, жена и дете в страната, дори смрадливите търговци, ще се съберат под нашето знаме и ще налетят върху тях като скакалци. Няма от какво да се боим — рече Анджо презрително. — При замъка в Осака беше по-различно, там се биеха даймио срещу даймио, а не срещу нашественици. Врагът не може да издържи битка на сушата. Във война по суша трябва да спечелим.
— Ще се наложи да изоставим всичко, Анджо-сама. Няма да ни остане какво да управляваме. Нашата единствена политика ще е да оплетем гай-джин, както паякът оплита своята далеч по-голяма жертва. Ние трябва да бъдем паякът, трябва да изплетем паяжината.
Но те нямаше да го послушат. Каква да бъде паяжината?
„Първо проучете проблема — пише Торанага в завещанието си, — после търпеливо намерете решението.“
А трудността на проблема с чужденците е как да постигнем техните познания, въоръжение, флота,
Торанага продължаваше: „Отговорът на всички проблеми в нашата страна може да се намери тук или във “Военното изкуство" на Сун Цзъ и в търпението."
„Шогунът Торанага е бил най-търпеливият владетел в света — помисли си той, — милиони пъти благословен.“
Макар да е бил върховният в страната, като се изключи замъкът в Осака, непобедимата твърдина, изградена от неговия предшественик диктатора Накамура, той е чакал дванайсет години, за да прескочи заложения капан, и го е обсадил. Замъкът изцяло е принадлежал на лейди Очиба, вдовицата на диктатора, на техния седемгодишен син и наследник Яемон — на когото Торанага тържествено се клел във вярност; охранявали са го осемдесет хиляди фанатично предани самураи.
Две години обсада, тристахилядна войска, оръдия от холандския капер „Еразъм“ на Анджин-сан, англичанинът, доплавал до Япония заедно с голям полк мускетари, също обучени от него, сто хиляди ранени, цялото му коварство и фаталното предателство отвътре, преди лейди Очиба и Яемон да си направят сепуку, за да не бъдат пленени.
После Торанага заключи замъка в Осака, запуши оръдията, строши всички мускети, разпусна мускетарския полк, забрани производството или вноса на всякакви огнестрелни оръжия, сломи властта на португалските Йезуити и християнски даймио, преразпредели феодалните владения, изпрати всичките си врагове на оня свят, създаде принципите на Завещанието, забрани всички превозни средства на колела, както и строежа на океански кораби, но за съжаление започна да изисква едва една трета от приходите за себе си и за най-близките в семейството си.
— Направи ни могъщи — мърмореше си Йоши. — Чрез Завещанието си ни даде власт, с която да запазим страната чиста и без войни, точно както го е предвиждал.
„Не бива да го посрамвам.
Ийе, какъв човек! Колко мъдро беше от страна на сина му Судара, втория шогун, да нарече династията с името Торанага вместо с истинското фамилно име Йоши — така че никога да не забравяме произхода си.
Какво ли би ме посъветвал сега?
Първо търпение, после би цитирал Сун Цзъ:
— Познавай врага си, както познаваш себе си, и няма да се страхуваш от никакви битки; ако познаваш себе си, но не врага си, за всяка спечелена победа ще заплатиш с един разгром; ако не познаваш нито врага си, нито себе си, ще отстъпваш във всяка битка.
Зная някои неща за врага, но недостатъчно.
Благославям баща си отново, че ме накара да разбера стойността на образованието, че ми осигури различни и специални учители — и чужденци, и японци. Тъжно е, че нямах дарба за езиците и че трябваше да уча чрез преводачи: от холандски търговци — световната история, а един английски мореплавател поправи грешките на холандците и ми отвори очите точно както Торанага е използвал Анджин-сан навремето, пък и всички останали.
Един китаец ми преподаваше управление, литература и Сун Цзъ; старият френски свещеник от Пекин, половин година ми откриваше Макиавели и като пчеличка го превеждаше на китайски за мен, а в замяна получи разрешение да живее във владенията на баща ми и да се наслаждава на Върбовия свят, който обожаваше; американският пират, бивш избягал роб от Изу, ми разказа за оръдията и за океаните от трева, наречени прерии, за техния замък, наречен Белия дом, и за войните, с които те изкореняват местните жители на страната; руският емигрант затворник, който претендираше, че е принц с десет хиляди роби, ми разказа фантазии за техните градове Москва и Санкт Петербург. Имаше и много други, които ме обучаваха няколко дни, месеци, години, но никой от тях не знаеше кой съм, бях забранил да им казват това. Баща ми беше толкова внимателен и потаен, и тъй ужасен, когато се вбесеше.