Гибелта на „Аякс“
Шрифт:
— Колко е страшно да си го помисли човек! Сим, вие много дълго решавахте… И какво решихте?
— Това ще узнаеш от баща си…
— Ти не ми казваш всичко! Много важни работи не ми казваш…
— Какви например?
Тя ме погледна много внимателно.
— Кажи ми, Сим, защо всички земни хора изглеждат така млади? И мъжете, и жените… Аз знам колко дълго време сте пътували… И все пак сте толкова млади…
Май само това не биваше да ме пита в тоя миг…
— Нашите мъже и жени не остаряват, Ли… Това го е постигнала нашата земна наука…
Тя
— Но аз ще остарея… Като всички наши жени…
— Не, Ли, ти няма да остарееш…
— Само това не е възможно!
— Разбира се, че е възможно…
Но сам не знаех до каква степен ще бъде възможно, макар да бях специалист в тая област. Разбрах, че и тя не ми вярва съвсем… Но се страхуваше повече да разпитва.
Още същия ден се срещнахме с Куней. Както бяхме се уговорили, разговора водеше Сеймур. Той много подробно му разказа за оценките на нашите специалисти по всички проблеми на Тис. Колкото и да беше внимателен и деликатен, той все пак му каза истината — сами те никога няма да спасят Тис от заледяването. Лицето на Куней ставаше все по-потиснато и мрачно.
— Това не е вярно! — каза той най-сетне. — Според Сири човек винаги може да подчини природата… Колкото тя да е могъща и силна… Стига да може да проникне дълбоко в нейните тайни…
— Това е така! — отвърна Сеймур. — И все пак само знание не е достатъчно…
— И какво още?
— Там е работата, че вие живеете при ненормални условия… И не можете да разполагате със самата природа!
— Ние ще я победим крачка по крачка…
— За съжаление нашите специалисти са категорични. Вие нямате обективни условия за това… Но кажете ми, Куней, нима не може да се живее и така, както досега сте живели?…
Куней го погледна удивено.
— Разбира се, че не е възможно! — възропта той. — Как може човек да работи за някаква цел, ако знае, че никога няма да я постигне…
— Човек винаги може да си измисли някаква цел… Вие можете да направите вашия подземен живот много по-хубав, удобен и приятен…
— Не, не! — възкликна Куней. — Ние не можем да имаме друга цел освен тая, която Сири ни е поставил…
— А ако си представим, че я постигнете?… Нима изведнъж ще останете без цели?
— Това е друг въпрос! Тогава ние ще си поставим нова цел, може би по-трудна… Например да възстановим живота на планетата такъв, какъвто е бил… Да създадем ново общество — справедливо и истинско…
— Това са наистина хубави цели — съгласи се Сеймур.
Но Куней изглеждаше все така потиснат и мрачен.
— Вашите специалисти се лъжат! — отсъди той решително. — Но дори и да са прави, вие трябва да мълчите за вашите изводи… Оставете ни да работим, както сме работили досега… Аз вярвам, че все пак някой ден ще успеем… А ако другите научат вашите преценки, всичко ще рухне…
Слушах недоволен тоя разговор. Може би Сеймур трябваше да спести на Куней тия тежки изживявания?… Не, не — Сеймур винаги знаеше какво прави.
— Аз не искам да ви отчайвам! — каза
— Изход? — трепна Куней. — Какъв изход?
— Според нас, не е нужно да се затопля вашата планета. Тя трябва да се премести на своята стара орбита… И тогава ще добие отново своя истински климат…
— Да се премести?… Планетата? Но това е абсолютно невъзможно…
— Напълно е възможно!
И му разказа подробно за нашия проект. Куней го слушаше поразен, имах чувството, че просто не вярва на ушите си. И неговите продълговати жълти очи като че ли станаха по-кръгли от смайването.
— Но това е фантастично! — удиви се той. — Нима са толкова могъщи вашите реактори!…
— Много повече, отколкото можете да си представите! — усмихна се Сеймур. — Всичко е изчислено математически…
Той разказа за двата проекта. И за тежките последици, които тая операция ще има за нашия „Аякс“. Да, „Аякс“ наистина беше обречен на гибел.
— Но защо го правите? Това ще бъде много тежко за вас…
Сега оставаше най-трудното. Сеймур много простичко му обясни етиката на нашия свят, смисъла на нашето съществуване. Куней не можеше да не разбере поне принципите. И все пак като че ли не успя да вникне в същината им. В това се убедихме още от следващата му реплика.
— Но това, което правите за нас, е ужасно много… Не разбирам как можем да ви се отплатим…
— Тоя път ще минете безплатно! — усмихна се Сеймур.
— Може би искате да разделим Тис? — попита Куней с надежда. — И да я владеем заедно?
Разбирах много добре, че за него това е най-разумното. Неразумно и дори безнравствено за него беше да приеме услугата даром…
Все пак Сеймур успя да намери някакъв изход и от това положение.
— Да, ние имаме някои условия! — каза той сериозно. — След като подпишем договора, всички жители на Тис ще имат еднакви права.
— Нима сега не е така? — запита Куней учудено.
— Не бързайте! — предупреди го Сеймур. — Става дума не само за вас и за нас… Става дума и за племената… Става дума за децата, които ще се родят, докато живеем заедно… Все едно дали са наши, ваши, или на племената… Или пък са от смесени бракове! — той едва доловимо се усмихна…
— Но какво общо имат с нашите работи племената? — изпадна Куней в недоумение.
— Разбира се, че имат… Те са стотици хиляди… Без тяхната помощ и без тяхната работна ръка ние не можем да направим нищо…
Разбира се, това не беше точно така. Но Сеймур беше прав, въпросът за племената трябваше да се реши веднъж завинаги.
— Добре, съгласен съм! — отвърна Куней с облекчение. — Разбира се, че съм съгласен…
Изглеждаше истински щастлив в тоя миг, лицето му просто сияеше. В края на краищата ние бяхме поискали нещо от него, сделката заприличваше на истинска сделка. Ако ние сме се съгласили да разменим товари злато срещу шепа мъниста — в края на краищата това си е наша работа. Всеки търгува така, както разбира своите интереси.