Шрифт:
Пролог
Без край, без начало — тук всичко минава.
Къде то отива? Отде е дошло?
Ни глупав, ни мъдър днес отговор дава.
Едно цъфва... Сякаш не е и било —
отива си друго, увяхва, изтлява
и вятърът пръсва праха му в степта.
А както по-рано — пак слънце изгрява
и ясни звездици трептят над света,
и ти, бледолики, в небето излезнал,
отново
оглеждаш се в извори, в морските бездни
надничаш спокоен и светиш си пак
тъй, както във дни вавилонски си светил
и както ще светиш и над синовете ни...
О месец безсмъртен! Обичам си аз
като с брат, с сестрица — с тебе да говоря,
да ти пея песни, що нашепваш ти.
Какво, посъветвай, с тъгата да сторя?
Аз не съм самотен в мисли и мечти,
но де да ги дяна — моите дечица?
С мен да ги зария? Грешно е: душици...
А може по-леко да е на душата
на оня свят — ако прочетат словата,
що така горещо тук изплака тя
и с това ридание мина по света...
О, не ще зария песните в земята!
Виж, небето синьо няма, няма край.
Тъй — нему подобна — без край е душата.
Но къде ще иде? Празна дума — рай...
Аз искам да помнят на тоз свят за нея —
безславен е тежко да легнеш в пръстта.
Момичета мили! Помнете я! Тя
обичаше песни за вази да пее
и съдбата ваша да оплаква с глас.
Спете, деца, докле слънцето изгрее,
а пък аз ще търся атаман за вас.
Деца мои, хайдамаци!
Свят широк — тръгнете
и късмета си в живота
сами си търсете.
Деца мои малолетни,
синове, не зная,
кой вас тука като майка
ще ви приласкае?
Орли мои, полетете
вий към Украина —
дори беда да ви срещне,
не ще е в чужбина.
Ще се найде някой блага
дума да ви каже.
А тук... а тук... тежко, мили!
Да ви пуснат даже
в къщи — пак ще се надсмеят;
тука са такива:
слънцето дори — и него
поглеждат накриво:
«Не оттам изгрява, думат,
и не така свети;
ето как е правилното...»
Що да правиш, клети?
Слушай! Може би е вярно,
че не тъй изгрява,
както в книгите са чели,
слънцето тъдява...
А какво за вас ще кажат?
Що да лицемерят.
Ще ви се посмеят, после —
хайде под миндеря:
«Нека там лежат, додето
баща им не стане
да разкаже по нашему
за своите хетмани.
А той, щур човек, разказва
с мъртви
и, там някакъв Ярема
води ни — в цървули...
Глупчо, глупчо! Май, изглежда,
малко са ги били!
От казаци, от хетмани —
високи могили —
друго нищо не остана.
Че и те — разрити...
А той иска да слушаме
как пеят слепците.
Чуй — напразно се стараеш!
Ако искаш гроша
да докопаш, пък и слава —
пей ни за Матрьоша,
за Параша, радост наша,
за паркет и шпори —
а не дрънкай тия думи:
«Грае сине море» —
и сам плачеш, а след тебе и
твоите голтаци.»
Мъдреци! Благодаря ви!
Знам, не сте глупаци.
Топъл е кожухът, ала
шит е не за мене.
И словата ви са с глупост,
с лъжа подплатени.
Викайте си и крещете
вие без умора —
няма аз да ви послушам.
Вий сте умни хора —
аз съм глупав; сам-самичък
край своята къща
ще си пея и ще плача,
като дете също.
Щом запея — заиграват
морските простори,
степ чернее, могилата
с ветреца, говори.
Щом запея — могилата
разкрий се дълбоко
и се носят запорожци
по степта широка.
Атаманите-красавци
скачат на конете...
И реве, бушува Днепър
между бреговете —
полудели, нещо страшно
разказват вълните.
Аз послушам, затъгувам,
па старите питам:
«Защо, бащи, тъгувате?»
«Тъжно ни е, сине!
Днепър волен ни се сърди,
плаче Украина...»
И аз плача; а в туй време
идват атамани,
във редици пищни идват
сотници, хетмани...
Цели в злато... Сядат бавно
покрай мен и вече
за любимата Украйна
те подхващат речи
и разказват, и припомнят
как Сеч основали,
как казаците със лодки
по Днепър летяли,
как морето те пресекли,
грели се в Скутари,
как си палели лулите
в Полша от пожари
и се връщали в Украйна
пирове да вдигат.
«Пей, кобзарю, лей, кръчмарю!»
казаците викат.
А той живо в миг налива,
виното не мери.
Пей кобзарят. Казаците —
Хортица трепери —
буйния гопак играят
със устрем несдържан.
Паницата обикаля
и изсъхва бърже.
«Гуляй, пане без жупани,
ветре, вей в полето.
Пей, кобзарю, лей, кръчмарю —
дор изгрей късмета!»
И приклякат, и подскачат