Игра на богове
Шрифт:
На летище „Кенеди“ инспектор Десан упорито звънеше на Александър Киракис по телефона. Най-после се свърза с апартамента му, но отговорът беше: господин и госпожа Киракис са в къщата си в Саутхамптън за седмица. Опитът да изкопчи от иконома им адреса в Лонг Айлънд бе равен на усилието да изтръгне държавна тайна от заловен агент. Ала Десан най-накрая убеди Джоузеф да му го съобщи, като го увери, че е от Интерпол, а случаят е спешен. Молеше се единствено да не се окаже, че вече е закъснял.
Потърси пилот да го откара
— Никой с акъла си няма да предприеме полет в това време — уверяваше го собственикът на малка чартърна компания. — Не знаете ли, че се задава ураган, господине? Всеки момент ще ни връхлети.
— Но вие, мосю, не разбирате — настояваше Десан. Английският му бе със силен акцент. — Случаят е спешен. Въпрос на живот и смърт!
— И аз ти обяснявам същото, човече — не отстъпваше мъжът. — Очаква се проклетият ураган да връхлети Ню Йорк със силата на атомна бомба. Да се лети с хеликоптер в това време е равно на самоубийство!
Най-накрая Десан се отказа от намерението си да наеме частен пилот. Предприе единствения възможен вариант — обърна се към пътната полиция на Ню Йорк.
— Не се безпокой, всичко ще бъде наред — уверяваше Александър, седнал на леглото до Мередит.
Когато тя най-после заспа, той тихо стана и отиде на поста си долу. Изправи се до френските прозорци и се загледа в небето на юг. Часовникът показваше единадесет и половина.
Бурята сигурно вече връхлиташе Манхатън.
В този момент Десан и двама полицаи от пътната полиция се намираха в патрулна кола на петнадесет километра от Белпорт и се движеха с бясна скорост. Ако предположението на Десан беше вярно, мъжът, тръгнал да унищожи Александър Киракис, щеше да се появи съвсем скоро.
На инспектора му оставаше единствено да се моли да пристигне пръв.
Александър наблюдаваше усилването на вятъра по плажа. Във въздуха хвърчаха отломки от дървета. Непрекъснато слушаше извънредните метеорологични прогнози. Силата на урагана бе отслабнала значително, когато връхлетя Манхатън малко след пладне. Скоростта на вятъра бе паднала до осемдесет километра в час. Съобщаваше се за минимални щети. Бурята щеше да връхлети Лонг Айлънд по време на отлива, следователно силата й щеше да е намаляла още повече. Изпита облекчение. Опасността избледняваше. Реши да не буди Мередит. Тя изкара донякъде неспокойна нощ, а трябваше да си почива. Опита се да позвъни в апартамента им, но не успя. Бурята бе прекъснала телефонните връзки.
Иззвъняването на входната врата го изненада. Не очакваше в ден като днешния човек да е излязъл навън. Отвори, но не позна мъжа насреща.
— Да?
— Господин Киракис — отвърна мъжът тихо, явно разпознал Александър.
— Да? — повтори Александър озадачен.
— Не ме познавате, нали? — попита мъжът със странна усмивка.
— Не — призна Александър.
Чувстваше се объркан и някак неспокоен. Усещаше нещо странно у този човек, но не успяваше да определи защо.
— Казвам се Юлиус Хауптман. — Говореше английски със силен немски акцент. — Аз съм шестият
Александър се поколеба за миг; продължаваше да изпитва странно неудобство.
— Разбира се, хер Хауптман. Влезте — покани го той накрая и отстъпи, за да му направи път да мине.
Докато затваряше вратата, безпокойството му нарасна.
Инспектор Десан се опита да се свърже с Александър от външен телефон в Уестхамптън, но откри, че линиите са прекъснати. Изтича обратно до полицейската кола; полите на шлифера му се вееха бясно от вятъра, а из въздуха се носеха клонки и дребни отломки.
— Трябва да стигнем до Саутхамптън възможно най-бързо — заяви той на двамата полицаи. — Няма време за губене!
— Май ще се наложи да изчакаме — обади се един от полицаите. — Опасно е да се кара при такъв вятър. Всичко може да се случи.
— Ако не успеем, може да ги заварим мъртви — обяви Десан мрачно.
— Не знаете кой съм, нали? — попита Хауптман, застанал до камината.
Александър, седнал на дивана, го погледна изненадан.
— Знам. Нали вече се представихте — хер Юлиус Хауптман, единственият член на консорциума, когото не съм виждал по време на преговорите с банкерите в Цюрих.
Мъжът се държеше странно и това безпокоеше Александър. Защо е дошъл? Какво желае? Посещението определено не бе официално.
Хауптман впи студени очи в Александър.
— Точно така си и мислех… Ти дори не си спомняш Мариан, нали?
— Мариан? — повтори Александър. В следващия миг се сети. — Мариан Хауптман… О, Господи…
Бавно поклати глава.
Хауптман го изгледа унищожително.
— Мариан беше моя дъщеря, Киракис — обяви той и хвърли пожълтяла изрезка от женевски вестник пред Александър. — Почина преди седем години. Да ти кажа ли как умря?
— Вече знам — увери го Александър, а мислите му бушуваха.
От всички хора, за които подозираше, че имат желание да го унищожат, нито веднъж не бе му хрумнало, че това ще се окаже бащата на Мариан. Очите му се стрелнаха към горната площадка на стълбището и той мислено се помоли Мередит да не се събуди.
Лицето на Хауптман бе изкривено от гняв.
— Обеси се в онази мизерна хотелска стая заради теб! — изкрещя той. — Отне живота си, защото те обичаше, а ти й обърна гръб! Съблазни дъщеря ми, поигра си с нея и я изхвърли, когато се отегчи. Мариан бе прекрасно невинно създание. И толкова наивно! Тя наистина бе повярвала, че я обичаш и ще се ожениш за нея!
— Никога не съм искал да я нараня… — подхвана Александър в опит да успокои Хауптман.
Мъжът видимо не бе на себе си и Александър бе твърдо решен да го разкара от къщата, преди Мередит да се събуди.
— Млъкни! — изкрещя Хауптман гневно. — Никога не те е било грижа за чувствата на дъщеря ми… Беше известно как захвърляш жените като износени дрехи! Знам всичко за теб, за онези, които си унищожил. Колко жени са се опитвали да се самоубият заради теб? Гордееш ли се с това?
— Изслушайте ме…