Игра на богове
Шрифт:
Самолетът кацна на летище „Кенеди“. Оказа се, че полетът до Лос Анджелис има час закъснение. Отиде в бара и си поръча мартини. Към момента на отлитането бе изпил четири питиета и се канеше да си поръча ново. Мислите му вече бяха размътени.
А тепърва му предстоеше да реши какво точно ще каже на Мередит.
Лос Анжелис
Докато вземаше острите завои по коварната крайбрежна магистрала със синята си спортна кола, Мередит изруга под нос. Ненавиждаше да пътува по Шосе номер 1, но докато някой измисли по-добър
Странно, помисли си тя, излизайки от магистралата по посока към Малибу. Ако преди година някой й бе казал, че ще бъде в това положение, щеше да му се изсмее. Отдавна беше решила никога да не изпада в зависимост от друг — финансово или емоционално. В противен случай, разсъждаваше тя, би означавало да даде на този човек известен контрол над живота си, а определено не желаеше това. Докато не срещна Ник. Той промени всичко. Накара я да преосмисли бъдещите си планове — и професионалните, и личните. Когато се влюби в него, си даде сметка, че кариерата — колкото й да бе важна за нея — вече не й е достатъчна. Искаше Ник, искаше живота, който изграждаха заедно.
Щом спря колата пред къщата, мислите й бързо се върнаха в настоящето. Забеляза зловещите облаци от изток и реши да вдигне гюрука на колата. Според прогнозата щеше да вали и тази вечер определено нямаше да мине без дъжд. Влезе в къщата и слезе до вкопаната в хълма овална всекидневна. Остави куфарчето си на дивана и свали шлифера, после тръгна към високите от пода до тавана прозорци с изглед към океана. Масивна каменна камина в средата на помещението, заобиколена с едри, добре поддържани растения, пресичаше впечатляващата гледка. Растенията бяха нейна идея. Откакто преобзаведе къщата, тя бе загубила малко от първоначалния си мъжки стил, но дъбовата ламперия, гредите по тавана и каменните акценти тук-там все още й придаваха леко грубоват вид.
Мередит провери секретаря за съобщения. Когато Ник не беше в града, звънеше всеки ден и оставяше записи. Чу последното съобщение на Ник и на устните й се появи усмивка — потвърждаваше прибирането си в петък, засега нямало закъснения. Обичал я, липсвала му и нямал търпение да се върне вкъщи.
Следващото съобщение беше от Кей. Знаеше, че Мередит е сама през седмицата, и звънеше да разбере дали иска да вечерят заедно. Защо не я попита в службата, озадачи се Мередит и поклати глава. Съвсем типично за Кей да решава такива неща в последния момент. Ще й се обади да й благодари за предложението, но ще й откаже, понеже е уморена и възнамерява да си легне рано.
След това се чу друг познат глас: Том Райън.
„Мередит, просто исках да знаеш, че се върнах. Доста обмислях онова, за което говорихме, и реших да ти се доверя. Не ме търси. Почти целия следобед няма да съм вкъщи. Ще дойда у вас около осем.“
Сърцето на Мередит замря. Съобщението означаваше само едно: Том най-после
Погледна часовника. Шест и половина. Разполагаше с достатъчно време да вземе душ и да се преоблече, преди той да пристигне. Ще помоли икономката да приготви нещо леко за хапване, в случай че Том остане за вечеря. Обади се на Кей, после отиде в кухнята, за да поговори с Пилар за вечерята. Докато бързаше нагоре към банята, внезапно се почувства изпълнена с енергия — умората й се бе изпарила. Идеше й да запее. Нямаше търпение да види изражението на Чък Уилард, когато му поднесе материала. Бе на път да разгадае мистерия, която озадачаваше киноманите четвърт век.
Този случай щеше широко да й отвори професионалните врати.
Том Райън седеше сам на бара в малко заведение в Санта Моника и пиеше топло уиски. Нямаше представа откога е там. Какво значение има, запита се той. Отпи от питието и направи кисела физиономия. Господи, беше ужасно! Направи знак на бармана.
— Донеси ми друго уиски, Смит — провикна се той. — Това има вкус на газ.
— Не мислиш ли, че пи достатъчно, приятел?
Младият човек зад бара го изгледа изпитателно.
— Ще ти кажа, когато ми стане достатъчно! — сопна се Райън. — Хайде, къде е питието?
Смит само поклати глава.
— Ей сега — промърмори той и посегна за чиста чаша.
Неизменно се повтаряше един и същи ритуал: идваше в бара два-три пъти седмично, напиваше се до забрава и оставяше Смит да го изпрати вкъщи с такси. Но тази вечер изглеждаше някак по-различен, беше в странно настроение. Въпреки любопитството си Смит, естествено, нямаше да задава въпроси.
Том Райън се извърна на стола и погледна към прозореца. Запита се кога ли е започнало да вали. Когато пристигна сутринта на летището в Лос Анджелис, беше облачно. Ненавиждаше дъжда нощем. Напомняше му за мощите, преди Лиз да… Затвори очи. Замисли се какво е готви да направи и се помоли да е правилно.
— Май този път ще е истински порой — отбеляза Смит й постави чашата със скоч върху плота пред Том. — Далеч ли живееш?
— Горе на хълмовете — отвърна Райън разсеяно. — Но тази вечер няма да се прибера веднага вкъщи. Първо ще свърша нещо важно… за което отдавна трябваше да се погрижа.
— Да, да — обади се Смит и кимна разсеяно. Всеки път когато идваше, високият рус мъж бръщолевеше за съпругата си и детето, които изгубил преди години. Не говореше много свързано, но Смит бе решил, че жена му го е изоставила, като е взела детето. — Сега ли да извикам таксито? — попита той. Райън поклати глава.
— Не, тази вечер не — отвърна той. — Тази вечер трябва да свърша нещо. — Вдигна чашата и изпи съдържанието й на един дъх. — И трябва да го свърша лично.
Барманът само сви рамене и продължи да си гледа работата.
Том Райън погледна часовника си. Шест и четиридесет и пет. Трябваше да тръгне, ако искаше да стигне де Малибу в осем. Замисли се дали да се обади на Мередит, за да се увери, че се е прибрала, но се отказа. Ще отиде при нея, преди да промени решението си. Извади златна щипка от джоба и измъкна петдесетдоларова банкнота! Хвърли я на плота пред Смит.