Игра на богове
Шрифт:
— Коста — промълви тя немощно, — не е необходимо да стоиш тук непрекъснато. Трябва да си починеш… Изглеждаш така уморен.
Той поклати глава, а очите му блестяха от появилите се в тях сълзи.
— Не се тревожи за мен, matia mou. Мисли повече за себе си, не се предавай — насърчи я той.
Усмивката й бе на човек, който е наясно.
— И двамата съзнаваме колко късно е вече за това — едва отрони тя. — Времето ми на земята изтича. Приеми този факт, както аз съм го приела.
— Не…
— Да, Коста.
Гласът й изневери.
— Не, Мелина. Не бива да се предаваш — отсече той твърдо.
— Безсмислено е да се боря срещу неизбежното — възрази тя.
Той само поклати глава, защото не смееше да се довери на гласа си.
— Александър… тук ли е вече? — попита тя.
— На път е — отвърна Киракис, опитвайки да се справи с напиращите сълзи. — Скоро ще пристигне, предполагам.
— Добре. — Помълча малко. — Толкова искам да остана будна и да го дочакам.
— Не се бори със съня. Нужна ти е почивка, за да съхраниш силите си — промълви той нежно и приглади гъстите й руси коси назад.
— Трябва да видя Александър — настоя тя.
— Ще го видиш, разбира се — обеща Киракис. — Ще бъде тук, когато се събудиш…
— Ако се събудя — поправи го тя. — Не… Трябва да остана будна, докато той пристигне.
— Аз ще те събудя.
— Коста, сега искам да ми обещаеш нещо. — Гласът й потреперваше. — Помири се с Александър. Желая го не по-малко от теб. Така е… Но не съм убедена дали и двамата полагате истинско усилие — отбеляза тя. — И ти, и той сте упорити мъже. Склонни да оставиш глупавата си гордост настрана, ако искаш да възстановиш отношенията си с него. — Затвори за миг очи, дишаше трудно. — Моят Коста… Само ти си способен да ми помогнеш да напусна този свят в мир.
— Как? — изненада се той. — Готов съм да направя всичко…
— Поправи сторените грешки — едва прошепна тя. В очите й се четеше непоколебима настойчивост. — Сложи край на лъжите, на тайните. Помири се най-после. И с Александър, и със себе си.
Киракис се поколеба за миг. Обърна се към Перикъл Караманлис, който току-що бе влязъл в стаята, поклати глава и отново погледна към Мелина.
— Да, matia mou — промълви той нежно. — Права си. Време е да оставим миналото зад гърба си — веднъж завинаги.
Щом хеликоптерът кацна на моравата пред вилата, Александър отвори вратата и скочи, без да дочака пилотът да изключи двигателите. Хукна към главния вход. Хелена, сега вече икономка, го чакаше във фоайето.
— Слава богу, че пристигна, Александрос! — прошепна тя и го прегърна нежно. — Тя пита за теб.
— Страшно бързах да дойда. — Очите му се стрелнаха към горната площадка на стълбището, където се появи Перикъл Караманлис, току-що излязъл от стаята на майка му.
— Тя още…
— Още е жива… но е почти накрая — увери го Хелена и избърса сълза от окото си. — Много е слаба. Животът й виси на косъм. Каза, че очаква единствено теб.
Александър
— Искам да я видя веднага — обяви той, докато лекарят слизаше по стълбите.
Караманлис поклати глава.
— Не сега — обяви той твърдо. — Тя спи и ще продължи да спи през следващите няколко часа.
Александър се втренчи в него ожесточено.
— Имаш ли представа от колко далеч идвам, за да я видя, преди да…
Млъкна. Нямаше сили да продължи. Думите заседнаха в гърлото му.
— Отлично си давам сметка какво разстояние си пропътувал — отвърна лекарят търпеливо, — но в момента, както обясних, тя спи. Няма да разбере, че си при нея.
— Въпреки това искам да я видя… Макар и за няколко минути — упорстваше Александър.
Лекарят се колебаеше.
— Добре — склони накрая. — Но наистина за няколко минути. И не се опитвай да я събудиш. Много е отпаднала. Единственото, което мога да направя за нея от тук нататък, е да я облекча донякъде. И не възнамерявам да се откажа.
Александър въздъхна дълбоко.
— Разбирам — промълви той. — Няма да остана дълго, но трябва да я видя.
Хелена го хвана за ръката точно когато тръгваше по стълбата.
— Баща ти те чака в библиотеката, Александрос.
Александър кимна.
— Кажи му, че ще отида при него веднага след като видя мама — помоли той.
— Добре. — Тя помълча. — Радвам се, че си дойде вкъщи. Само ми се ще причината, която те връща при нас, да беше друга.
— И на мен, Хелена…
Извърна се и с бавни, но решителни крачки тръгна нагоре по стълбите. Ясно съзнаваше, че колкото и да се бе подготвял за това, никога няма да бъде достатъчно твърд да приеме смъртта на майка си. Никога.
Влезе в спалнята. Медицинска сестра в бяла престилка следеше показанията на апаратите. Погледна Александър неодобрително.
— Не е редно да влизате тук. Тя е под въздействието на успокоително. Доктор Караманлис не би одобрил…
— Доктор Караманлис знае, че съм тук — увери я Александър. — Пропътувах голямо разстояние, за да дойда при майка си, и искам да прекарам няколко минути насаме с нея.
— Не смятам, че е редно…
На прага се появи Перикъл Караманлис.
— Всичко е наред, Пенелопа — обади се той. — Синът на госпожата няма да стои дълго. Нали, Александър?
Александър го изгледа убийствено.
Караманлис и сестрата излязоха. Александър взе стол и седна до леглото. Майка му спеше. Изглеждаше съвсем спокойна. Ако човек не знаеше, едва ли би повярвал, че е толкова близо до смъртта. Но когато се вгледа по-внимателно, забеляза колко блед, почти тебеширен е цветът на кожата й. Очевидно бе отслабнала извънредно много. Лицето й бе изпито, особено около очите, бузите й бяха хлътнали. Обикновено заоблените й скули сега стърчаха и й придаваха почти мъртвешки вид. Александър, който не помнеше дори като дете да е плакал, сега с мъка задържаше сълзите си. Взе ръката й. Беше студена. Студът на смъртта вече идва, помисли си той.