Игра на богове
Шрифт:
Мелина отвори очи и му се усмихна.
— Александър — прошепна тя, — страхувах се, че няма да пристигнеш навреме.
— Дойдох възможно най-бързо, мамо — увери я той тихо.
— Така се радвам, че си тук. Не можех да се примиря с мисълта да напусна този свят, без да те видя още веднъж, без да се сбогувам.
Александър премигна, за да възпре сълзите си.
— Моля те, мамо, не говори така… — започна той с разтреперан глас.
— Не ми остава много време на този свят, сине — изрече тя. — Приеми този факт, както аз вече го приех. Такава е Божията воля.
Мургавото му лице потъмня от гняв.
— Ако
— Всички неща се случват поради някаква причина, Александър — промълви тя немощно. — Не е наша работа да оспорваме Божията воля.
— Не… Не го приемам — отсече той напрегнато и поклати глава. — Съжалявам, мамо, но не споделям твоята вяра. Не и сега… Особено сега.
— Трябва да вярваш, Александър. Винаги пази вярата си — настоя тя. — Това ще те направи силен. Ще ти помогне да оцелееш, да продължаваш напред, независимо колко е труден животът ти понякога. Всичко се случва поради някаква причина, макар невинаги да сме в състояние да я разберем и да я усетим навреме.
Александър я погледна: беше така спокойна и непоклатима във вярата си, че го обзе горчивина, която не успя да скрие. Вяра… Как да повярва в Господ, който се готви да отнеме любимата му майка? Не си представяше, че ще остави живота си, съдбата си в ръцете на Всевишния, в чието съществуване винаги се бе съмнявал. Как е възможно майка му — а и който и да е друг — да очаква от него да вярва, особено сега, запита се той. Поклати глава колебливо.
— Ще опитам — обеща той. Беше готов да стори всичко, само и само да я направи щастлива. — Не гарантирам нищо, но заради теб ще опитам.
Мелина му се усмихна.
— Казвала ли съм ти колко се гордея с теб?
Постара се да отвърне на усмивката й.
— Много пъти, мамо.
— Винаги си бил силен. Сега разчитам на теб да се погрижиш за баща си, да му помогнеш да преодолее кризата. Няма да се справи сам.
Александър с усилие се усмихна.
— Татко е доста по-силен, отколкото смяташ — подхвърли той привидно ведро.
— Възможно е, но след толкова много години ще му е трудно да е отново сам — добави Мелина загрижено. — Ще има нужда от теб… повече от всякога.
Александър поклати глава.
— Не. Според мен аз съм последният човек, към кого то татко би се обърнал.
Мелина го изгледа изненадано — отначало не разбра какво точно й казва.
— А, говориш за заплахата му да те остави без наследство.
— Знаеш за това? — попита той смаяно.
Тя успя леко да се усмихне.
— Баща ти никога не е крил нищо от мен, макар понякога да се е опитвал.
— Знам, че си чула какво стана…
— Само отчасти. Младата жена е посегнала на живота си, защото е смятала, че я отблъскваш… Александър, невинаги съм одобрявала как се справяш с личните си дела, но избрах за мое правило никога да не ти преча.
— И никога не си го правила — увери я Александър. — Татко се намесваше достатъчно и заради двама ви.
— Баща ти е убеден, че е действал изцяло в твоя полза и в интерес на корпорацията — опита се да го оправдае Мелина. — Иска само в бъдеще да проявяваш повече разум. Винаги е възлагал огромни надежди на теб. Като единствен негов наследник си изправен пред отговорността да опазиш традицията.
— Традицията —
— За мен е важно щастието ти — уточни тя. — Според моето усещане начинът на живот, който си избрал, не те прави щастлив.
— Явно ме познаваш прекалено добре — промърмори той.
— Повярвай на думите ми, Александър, защото познавам баща ти толкова добре, колкото самият той се познава, а вероятно и по-добре — продължи тя. — Беше ти сърдит… Направо бесен. Ако медиите бяха надушили за авантюрата ти с младата швейцарка, щяха да вдигнат ужасен шум.
Такава публичност ще се отрази зле както на корпорацията, така и лично на теб. Чувствал се е длъжен да предприеме нещо, за да ти покаже, че това не бива да се повтаря, но всъщност баща ти не би те оставил без наследство. Никога не е успявал да ти се сърди дълго. Просто така се държи: изригва като вулкан, освобождава се от гнева си и му минава бързо. Винаги е бил такъв. Ще видиш.
— Не съм толкова убеден — отвърна той и поклати глава. — Нямаше те там, мамо. Не го видя. Аз за пръв път го видях такъв.
— А ти не беше тук, когато получи съобщението от неговите хора в Женева. Направо го изби на физическо насилие. Горката Хелена, уплаши се, че в библиотеката вилнее унищожителен ураган. Но както вече ти казах — изпуска парата и всичко приключва.
— Дано да си права — промълви Александър. — Не ми е приятно отношенията ми с татко да са така обтегнати.
— Александър… — Протегна ръка и го погали по бузата. — Искам да запомниш завинаги — а в бъдеще може да дойде време, когато ще изпиташ съмнения, — че винаги съм те обичала повече от живота си. Никога не бих направила съзнателно нещо, с което да те нараня.
— Знам.
— Знаеш го сега, сине, но ако някой ден не си така сигурен в любовта ми към теб, в любовта на баща ти към теб, спомни си това, което ти казвам сега. Ние и двамата бихме умрели за теб.
— Знам, мамо — увери я той.
Майка му очевидно бе разстроена.
— Запомни: ти си чудото, за което винаги съм се молила, Алекси. Ти беше идеалното здраво дете, каквото лекарите твърдяха, че никога няма да имам. Ти изпълни живота ми със смисъл в момент, когато почти се бях отказала.
Караманлис се появи на прага.
— Александър, време е да излезеш — заяви той решително. — Майка ти се нуждае от почивка.
Александър го погледна и отново се обърна към Мелина.
— Трябва да вървя, мамо. Ще дойда пак по-късно.
Тя кимна.
— Не се бави много — помоли го с изненадващо отпаднал глас.
Той се наведе, целуна я нежно по бузата и излезе от спалнята.
Константин Киракис нервно се разхождаше из библиотеката. През последния час изпуши половин дузина от своите египетски цигари. Обичната му Мелина — неговата съпруга, най-добрата му приятелка — умираше и той с нищо не можеше да го предотврати. Никога през живота си не се бе чувствал толкова безпомощен. За този мъж, привикнал винаги да управлява, да контролира всяка ситуация, такова чувство бе непознато. Ужасно неприемливо беше просто да седи и да гледа как тя си отива със съзнанието, че смъртта й е неизбежна.