Играта
Шрифт:
Рехиман беше застанал до вратата в дъното на коридора и отново бе извадил лаптопа си. Той го облегна на стената и със свободната си ръка набра още няколко команди.
— Рецепцията е от другата страна на това стълбище — каза той на HP, докато той внимателно затваряше вратата на офиса зад себе си. — Пазачът всеки момент ще приключи с обиколката си, така че трябва да се качим горе, преди да се е върнал пред монитора. Системата показва кои четци се активират и от кого. С малко късмет няма да провери внимателно, когато се върне от обиколката си, а и да го направи,
HP кимна и в същото време се опита да се отърси от обзелото го неприятно чувство. Трябваше да се размърдат!
Оставиха виповете в Гранд без проблеми. Бързо спиране, разтоварване и после обратно в полицейското управление.
Но въпреки това тениската, която носеше под бронежилетката, беше вир-вода. Паниката още не я беше напуснала, къкреше под повърхността и тя трябваше да се напряга до край, за да не и позволи да избие навън.
Защо, по дяволите, му беше на някого да стои на моста и да снима ей така през нощта? Точно там, на същото място, на което беше стоял Хенке?
За един обезумял миг тя си помисли, че наистина той стоеше там горе. Че по някаква идиотска причина беше продължил с онази Игра и му бяха наредили да повтори мисията.
След това, когато установи, че не Хенке се беше провесил над парапета, изнервеният и мозък започна да мисли в други посоки. Ами ако Играта беше продължила без него и вместо това сега те си играеха с нея?
Ами ако Мике беше замесен по някакъв начин?
И онова с бележките и обажданията… Всички тези въпроси без отговор щяха да я побъркат.
Всичко беше откачено, нереално, болно!
След няколко бързи крачки нагоре по каменното стълбище и още един надхитрен четец, те се намериха в нов коридор. По протежение на лявата страна имаше същата редица анонимни, кафяви врати като на долния етаж, но дясната страна изглеждаше напълно различна. Като начало беше значително по-нова от съседката си отсреща, освен това имаше само една врата. И то каква — сигурно беше и звукоизолирана, и огнеупорна.
Четецът също изглеждаше по съвсем друг начин. Имаше нещо като малка шпионка, горе-долу на височината на главата.
— Скенер на ретина — отбеляза Рехиман. — Разчита вените по ретината с помощта на лазер — поясни той. — Много по-сигурно от отпечатъците от пръсти и длани. На практика не може да се излъже.
— Какво, не може да се излъже? — изсъска HP. — Да не стигнахме чак дотук само за да се откажем?
Той се втренчи в Рехиман, който съвсем спокойно ровеше из чантата си. След няколко секунди той извади оттам нещо, което приличаше чифт очила с извънредно дебели лещи и страшно тънки рамки. Той си ги сложи и пъхна глава на предназначеното
HP видя как вътре започна да мига лампичка.
Той затаи дъх и усети пулса си да бие в тъпанчетата му. Рехиман очевидно нямаше акъл дори да се изплаши. Просто извади чифт очила от ку-ку магазина и хоп — главата в четеца. Как, за бога, геният щеше да се оправи с това?
Бележката беше това, от което най-накрая и падна пердето. Тя знаеше със сигурност, че я беше откъснала, смачкала и хвърлила на дъното на шкафа преди началото на смяната. Но ето че сега тя отново стоеше там.
Вдигната, изгладена и закрепена обратно, тя крещеше посланието си и внезапно тя се почувства като че всичко около нея се сгромолясва. Достатъчно вече с всички тия простотии, беше единствената оформена мисъл, която успя да различи из хаоса в главата си.
Достатъчно вече!
Тя затръшна обратно вратата на шкафчето и излезе от съблекалнята с няколко бързи крачки. Когато се беше отдалечила достатъчно по дългия коридор, тя извади мобилния си телефон и намери номера.
Отговори телефонният секретар.
— Трябва да престанеш! — изкрещя тя на машината от другата страна. — Да, аз съм малка курва и убийца, права си! Аз бутнах Даг. Аз, не Хенке! Той пое вината, жертва се за мен. Но аз го убих! Ако не бях аз, сега Даг щеше да е жив. Може би можех дори да го спася. Имаше шанс, малка възможност. Но аз не опитах и ти знаеш защо! Защото иначе никога нямаше да бъда свободна! Той ме държеше здраво в ръцете си. Докато смъртта ни раздели.
Тя спря за миг и се окопити малко, преди да продължи.
— Той винаги плачеше впоследствие, това може би беше най-лошото. Казваше през сълзи, че съжалява и колко много ме обича. Че любовта между нас била толкова силна, че понякога не успявал да се справи. И че затова излизал извън контрол. Сякаш любовта имаше нещо общо…! Но аз му прощавах, въпреки че понякога бях толкова насинена, че едва можех да си стоя на краката. Успокоявах го и обещавах никога повече да не го ядосвам толкова. Точно като че всичко бе по моя вина… Ама че жалка история…! Обичах го и същевременно се мразех заради това. За това, че го оставях да ми причинява такива неща!
Тя отново бе принудена да направи пауза, за да си възвърне контрола над речта.
— Той ме променяше, преобразяваше ме — в нещо, което все по-малко разпознавах. Като че тя, годеницата му, вече не бях аз, а някоя съвсем друга. Непозната, без собствена воля или контрол. Проклета, пасивна жертва!
Разтреперана, тя си пое дълбоко дъх, стисна очи и след това се отпусна.
— Тази вечер беше най-лошата в живота ми — каза тя бавно. — Но също така и най-хубавата. Даг не беше единственият, който падна от ръба, поне аз така гледам на нещата. Той взе старата Ребека със себе си. И аз ги оставих да паднат. И двамата! Самозащита, неизбежна отбрана, наречи го както искаш. Те умряха там, долу — за да мога аз да оцелея! Така че как, по дяволите, се осмеляваш да се появиш сега и да ме измъчваш?