Името на розата

Эко Умберто

— Но нали беше истина, нали следите по снега сочеха, че става дума за Брунело — възразих аз, — нали излезе истина, че Аделмо се е самоубил; истина бе, че Венанций не се е удавил в делвата, истина бе, че лабиринтът се оказа замислен точно така, както си представяхте, истина бе, че можеше да се влезе във „finis Africae“, натискайки думата „quator“, истина бе, че тайнствената книга е от Аристотел… Бих могъл да продължа, да изброя всички отговарящи на истината неща, които вие разкрихте благодарение на вашите знания…

— Адсон, никога не съм се съмнявал в истината, съдържаща се в знаците; те са единственото средство, с което човек разполага, за да се ориентира в този свят. Но аз не можах да проумея едно — връзката между знаците. Стигнах до

Хорхе, следвайки една апокалиптична схема; като че ли тя направляваше всички престъпления, а се оказа напълно случайна. Стигнах до Хорхе, търсейки един виновник за всички престъпления, а се оказа, че всяко престъпление е било извършено от различен човек или пък чисто и просто от никого. Стигнах до Хорхе, следвайки плана, съставен от един ненормален и все пак разсъждаващ човек, а се оказа, че няма никакъв план или поточно, че самият Хорхе е станал жертва на първоначалния си план, след което е започнала поредица от причини, от странични причини и от причини, противоречащи си една на друга, които са се развивали самостоятелно, създавайки връзки, неподчиняващи се на никакъв план. Къде е моята мъдрост? Действах като твърдоглав човек, следвайки някаква привидност на ред, а трябваше да имам предвид, че във Вселената не съществува никакъв ред.

— Но като си представяхте погрешни взаимни връзки, вие все пак открихте нещо…

— Благодаря ти, Адсон, ти каза нещо много хубаво. Редът, който си представя нашият ум, е като мрежа или стълба, която градим, за да стигнем до нещо. Но след това се налага да хвърлим стълбата, защото откриваме, че ако и да ни е послужила, тя е била напълно безсмислена. „Er muoz geiichesame die Leiter abewerfen, so Er an ir ufgestigen ist…“ 283 Така се казва, нали?

283

„След като се е изкачил по стълбата, той трябва веднага да я бутне“.

— Така е на моя език. Кой е казал това?

— Един мистик от твоя край. Писал го е някъде, къде — не помня. И не е нужно един ден някой да намери този ръкопис. Единствените истини, които служат за нещо, са сечива, които трябва да бъдат захвърлени.

— Вие не бива да се обвинявате в нищо, вие направихте каквото можахте.

— Каквото могат хората, а те могат малко. Трудно е да приемем мисълта, че във Вселената не може да има някакъв ред, защото това ще обиди свободната воля на Бога и неговото всемогьщество. Така свободата на Бога е наше проклятие или поне проклятие за нашата надменност.

За пръв и последен път в живота си се осмелих да изрека богословско заключение:

— Но как е възможно да съществува едно необходимо битие, изцяло изтъкано от вероятността? В такъв случай каква е разликата между Бога и първоначалния хаос? Та нали твърдението, че Бог е всемогъщ и че в същото време е напълно зависим от собствените си начинания, е равнозначно на доказателство, че Бог не съществува?

Уилям ме изгледа с непроницаемо лице и рече:

— Как един учен би могъл да продължи да предава своите знания, ако отговори положително на твоя въпрос?

Не разбрах какво искаше да ми каже и го запитах:

— Нима искате да кажете, че без критерий за истината не може да става и дума за знания, които да се предават на другите, или пък намеквате, че не бихте могли да съобщавате на другите това, което знаете, тъй като те няма да ви позволят да го сторите?

В този миг част от покрива на спалното помещение рухна с огромен трясък и към небето изригна валмо от искри. Част от овцете и козите, дето бродеха из двора, минаха край нас, блеейки от ужас. Група ратаи се спуснаха да бягат с викове — за малко да ни стъпчат.

— Тук цари голяма бъркотия — рече Уилям. — Non in commotione, non in commotione, Dominus 284 .

ПОСЛЕДЕН

ЛИСТ

Манастирът горя три дни и три нощи; всички усилия да бъде спасен се оказаха безплодни. Още сутринта на седмия ден от нашия престой в това място, когато тези, които бяха останали, разбраха, че не е възможно да бъде спасена нито една сграда, когато външните стени на най-красивите постройки рухнаха, а църквата, сякаш усуквайки се около себе си, погълна и своята камбанария — в този миг у всички секна всякакво желание да се борят против наказанието Божие. И все по-рядко и унило се затичваха към малкото останали кофи с вода, докато прекрасният дом на абата със заседателната зала догаряше тихо и кротко. Преди огънят да стигне до работилниците, ратаите вече бяха успели да спасят каквото можаха от съдовете и сечивата, а после предпочетоха да се пръснат по хълма, за да хванат поне част от добитъка, който в нощната бъркотия бе успял да се измъкне от двора.

284

„Не в смута, не в смута е Господ“ (по Трета книга на царете, 19, II).

Видях как неколцина ратаи изчезнаха сред останките от църквата; рекох си, че ще се опитат да проникнат в криптата със съкровището, за да отмъкнат оттам някоя и друга ценна вещ, преди да избягат. Не знам дали успяха, дали и криптата не се бе срутила и дали и тия негодници, дето се опитваха да влязат там, не бяха изчезнали под нейните развалини.

В същото време откъм селото заприиждаха селяни, било да помагат, било с намерението и те да приберат нещо. По-голямата част от загиналите останаха сред все още горящите развалини. На третия ден, след като се погрижиха за ранените и погребаха труповете, които успяха да приберат, монасите и всички останали събраха вещите си и напуснаха все още димящото плато, като да беше някакво прокълнато място. Не знам къде се пръснаха.

Ние с Уилям също си тръгнахме; възседнахме два коня, които намерихме в гората и които сметнахме за ничии. Потеглихме на изток. Като стигнахме отново в Бобио, научихме лоши вести за императора. След като влязъл в Рим, той бил коронясан от народа. И тъй като смятал за невъзможно да се споразумее с Йоан, избрал и антипапа — Николай V. Марсилий бил назначен за духовен викарий на Рим, но по негова вина или поради проявената от него слабост в града започнали да стават печални събития — тежко ми е да разказвам за тях. Започнали да изтезават останали верни на папата свещеници, които не искали да отслужват литургия, един игумен на августинците бил хвърлен в ямата на лъвовете на Капитолия. Марсилий и Жан Жандьонски обявили Йоан за еретик, а Лудвиг наредил да го осъдят на смърт. Но императорът управлявал зле, почнал да си навлича омразата на местните синьори, вземал пари от обществената хазна. Колкото повече чувахме подобни новини, толкова по-бавно се придвижвахме към Рим; разбрах, че Уилям не иска да стане свидетел на събития, които не отговаряха на неговите надежди.

Като стигнахме в Помпоза, научихме, че Рим се е надигнал срещу Лудвиг; той потеглил обратно към Пиза, а пратениците на Йоан влезли победоносно в папската столица.

В същото време Микеле Чезена разбрал, че престоят му в Авиньон е безсмислен; нещо повече — започнал да се бои за живота си и избягал, като отишъл в Пиза при Лудвиг. В това време императорът се лишил и от подкрепата на Кастручо, синьора на Лука и Пистоя, който пък умрял.

С една дума, като предвидихме какво ще стане по-нататък и тъй като знаехме, че Баварецът ще отиде в Мюнхен, ние се върнахме обратно и решихме да го изпреварим; и без това Уилям усещаше, че в Италия за него започва да става опасно. През следващите месеци и години Лудвиг стана свидетел на разпадането на съюза на гибелините; следващата година антипапата Николай щеше да се предаде на Йоан и да се яви пред него с въже на шията.