Името на розата

Эко Умберто

До него седеше Малахий. Беше навъсен, мрачен, непроницаем. До Малахий зърнахме не по-малко непроницаемото лице на слепеца Хорхе. Направиха ни впечатление нервните движения на Бенций от Упсала, монаха, изучаващ риторика, с когото се бяхме запознали предния ден в скриптория; успяхме да забележим погледа, който той хвърли на Малахий.

— Бенций е нервен, Беренгарий е изплашен — забеляза Уилям. — Ще трябва да ги разпитаме веднага.

— Защо? — запитах наивно.

— Тежък е нашият занаят — рече Уилям. — Тежка е задачата на инквизитора; трябва да притиснеш най-слабите тогава, когато са най-слаби.

Щом службата приключи, ние настигнахме Бенций, който се бе запътил към библиотеката. На младежа явно не му стана приятно, когато Уилям го повика, затова се опита

да възрази, че имал работа. Като че ли бързаше да отиде в скриптория. Но моят учител каза, че абатът му е възложил да води следствие, и го заведе във вътрешния двор. Седнахме на вътрешния зид между две колони. Бенций очакваше Уилям да заговори и от време на време поглеждаше към Зданието.

— Я ми кажи — запита Уилям — какво си казахте ти. Беренгарий, Венанций, Малахий и Хорхе в деня, когато обсъждахте маргиналните на Аделмо?

— Нали чухте вчера. Хорхе твърдеше, че не бива книгите, които съдържат истината, да бъдат украсявани със смешни фигури. А Венанций възрази, че сам Аристотел говори за остроумието и игрословиците като средства за по-пълно разкриване на истината и че щом може да стане оръдие на истината, смехът сигурно не е чак толкова лошо нещо. Хорхе се обади, че доколкото помнел, Аристотел споменавал за това в Поетиката, и то във връзка с метафорите. И че ставало дума за две тревожни обстоятелства, първо, защото Поетиката, останала неизвестна толкова дълго време на християнския свят — и може би по Божията воля, — била стигнала до нас чрез неверниците маври…

— Но тя е преведена на латински от един приятел на преподобния учител Аквински — забеляза Уилям.

— Това казах и аз — побърза да добави Бенций, явно ободрен. — Аз не знам добре гръцки и можах да прочета тази голяма книга именно благодарение на превода на Уилям Мьорбек. Така му казах. Но Хорхе посочи още една причина за безпокойство, а именно, че в нея Аристотел говори за поезията, която е долно учение и се подхранва от измислици. Венанций рече, че и псалмите и те били плод на поезия и използват метафори, а Хорхе се разгневи и каза, че псалмите са творби, вдъхновени от Господа, и си служат с метафори, за да предават истината, докато творбите на поетите езичници използват метафори, за да предават лъжи и за чисто развлечение, нещо, което ме нарани дълбоко…

— Защо?

— Защото аз се занимавам с риторика, чета мнозина поети езичници и знам… или по-точно мисля, че техните слова предават и истини, които по своята същност са християнски… С една дума, доколкото си спомням, Венанций спомена други книги и Хорхе се разгневи страшно…

— Кои книги? Бенций се поколеба.

— Не си спомням. Толкова ли е важно за какви книги сме разговаряли?

— Дори много важно, защото сега се опитваме да разберем какво се е случило между хора, които живеят сред книгите, с книгите, от книгите; следователно от значение е и това, което те казват за книгите.

— Така е — съгласи се Бенций, като се усмихна за пръв път, а лицето му сякаш засия. — Ние живеем за книгите. Чудесна мисия в този свят, където господстват безредие и упадък. Може би така ще разберете какво се случи този ден. Венанций, който знае… който знаеше много добре гръцки, рече, че Аристотел бил посветил на смеха втората книга на Поетиката и че щом такъв велик философ е посветил на смеха цяла книга, смехът трябва да е много важно нещо. Хорхе възрази, че мнозина светци били посветили цели книги на греха, нещо, което е важно, но непристойно, а Венанций рече, че доколкото му било известно, Аристотел говорел за смеха като за нещо добро, като средство за казване на истината; тогава Хорхе го запита подигравателно дали е чел тази книга на Аристотел. Венанций отвърна, че няма човек, който да я е чел, тъй като била изчезнала, може би се е загубила. Защото никой не е могъл да прочете втората книга на Поетиката, тя не е попадала в ръцете на Уилям Мьорбек. Тогава Хорхе каза, че щом не я е намерил, това означавало, че такава книга изобщо не е писана, защото провидението не е пожелало да бъдат увековечени неверни неща. Аз понечих да успокоя духовете, защото Хорхе лесно се гневи, а Венанций говореше така, че да го предизвика, та рекох, че в тази част от Поетиката, която познаваме, както и в Риториката, се срещат много мъдри мисли относно остроумните загадки; Венанций се съгласи с мен. Трябва да кажа, че с нас бе и Пачифико от Тиволи, който познава твърде добре поетите езичници; той се обади и каза, че колкото до остроумните енигми, никой не може да се сравнява с африканските поети. И ни цитира гатанката за рибата от Симфозий:

Est domus in terras quae voce resultat. Ipsa domus resonat, tacitus sed non sonat hospes. Ambo tamen current, hospes simul et domus una. 87

Тогава Хорхе възрази, че Иисус препоръчвал да казваме само „да“ или „не“, че излишните приказки се дължали на нечестивия; за да спомене човек рибата, било достатъчно да каже „риба“, без да забулва това понятие с други лъжовни слова. Добави, че според него не било уместно да се вземат за образец африканците… Тогава…

87

„Има дом на земята, който се оглася от ясен глас. Самият дом отеква, но мълчаливият домакин не издава звук. И двамата тичат едновременно, домакинът и домът заедно.“Симфозий — древноримски поет, живял през II-III в. С неговото име е запазена сбирка от 100 тристишни гатанки.

— Тогава?

— Тогава стана нещо, което не можах да разбера, Беренгарий се разсмя, Хорхе му се скара, а той обясни, че се засмял, защото се досетил, че ако човек седне да се рови у африканците, ще намери съвсем други гатанки, по-трудни от гатанката за рибата. Малахий, който беше там, побесня, дръпна Беренгарий за качулката и го отпрати да си гледа работата… Нали знаете, Беренгарий е неговият помощник…

— А после?

— После Хорхе престана да спори и се отдалечи. Всеки отиде да си гледа работата, но докато работех, видях как отначало Венанций, а след него и Аделмо отидоха при Беренгарий да го питат за нещо. Отдалеч видях, че той отказваше, ала по-късно те отново отидоха при него. Същата вечер видях Беренгарий и Аделмо да разговарят във вътрешния двор, преди да отидат в трапезарията. Това е всичко, което знам.

— Значи знаеш, че двама души, загинали неотдавна при тайнствени обстоятелства, са искали нещо от Беренгарий — рече Уилям.

Бенций възрази с неохота:

— Не съм казал подобно нещо! Разказах какво се случи този ден, така, както поискахте… — Поразмисли, после побърза да добави: — Но ако ви интересува какво е моето мнение, ще ви кажа, че Беренгарий им е говорил за нещо, което се намира в библиотеката, там трябва да търсите.

— Защо мислиш за библиотеката? Какво е искал да каже Беренгарий с думите да се потърси у африканците? Да не би да е искал да каже, че трябва да се четат по-внимателно африканските поети?

— Може би, така поне ми се стори; но тогава защо Малахий се разгневи толкова? В края на краищата той решава дали да даде за прочит книга от африкански поет, или не. Но аз знам едно: всеки, който прелисти каталога на ръкописите, ще намери сред сиглите, които са известни само на библиотекаря, една, която се среща често — „Africa“; дори съм се натъквал и на обозначението „finis Africae“ 88 . Веднъж поисках книга с такова обозначение — не си спомням за коя ставаше дума, просто заглавието й ме бе заинтересувало, — но Малахий ми каза, че книгите с това обозначение били изгубени. Това знам. Затова ви казвам: наблюдавайте Беренгарий, наблюдавайте го, когато се качва в библиотеката. Ей така, за всеки случай.

88

„Пределите на Африка“.