Името на розата
Шрифт:
— Какво мислите за това, дето ни каза? — запитах моя учител.
— Осенен е от Божията лудост на столетниците. Трудно е да отсееш истината от лъжата в това, което чухме. Но мисля, че ни каза как можем да влезем в Зданието. Видях параклиса, откъдето снощи се появи Малахий. Там наистина има каменен олтар, а в основата му са изваяни черепи; тази вечер ще опитаме.
Ден втори
ПОВЕЧЕРИЕ
Когато двамата влизат в Зданието, натъкват се на тайнствен посетител, намират тайно послание с магически знаци, а една току-що намерена книга — която по-нататък ще бъде търсена в още много глави — изчезва; друго, не по-малко важно събитие е открадването на скъпоценните очила
Вечерята премина в потиснато настроение, мълчаливо. От момента, в който бяха открили трупа на Венанций, бяха изминали малко повече от дванайсет часа. Всички поглеждаха изпод вежди празното му място на масата. А когато дойде време за повечерие, шествието, което тръгна към хора, приличаше на погребална процесия. Взехме участие в службата; бяхме застанали в кораба и наблюдавахме третия параклис. Църквата бе слабо осветена, затова, когато видяхме как Малахий изникна от мрака, за да стигне до своя трон, не можахме да разберем откъде идва. За всеки случай се оттеглихме на тъмно място — скрихме се в страничния кораб, та никой да не забележи, че след като службата приключи, ще останем. Под расото си бях скрил светилника, който успях да взема от кухнята по време на вечерята. Щяхме да го запалим от големия бронзов триножник, където през цялата нощ гореше огън. Имах и нов фитил, и много зехтин. Можехме да си светим дълго време.
Бях твърде възбуден от това, което се канехме да сторим, та не обръщах внимание на службата, която приключи почти незабелязано за мен. Монасите нахлузиха качулките над лицата си и потеглиха бавно един след друг към своите килии. Църквата опустя, осветена от припламващия огън в триножника.
— Хайде — подкани ме Уилям, — на работа.
Доближихме се до третия параклис. Долната част на олтара наистина приличаше на костница: в чудесно изваяния барелеф върху купчина пищяли бяха струпани черепи с дълбоки очни кухини и вдъхваха уплаха у този, който ги погледнеше. Уилям повтори шепнешком това, което чу от Алинардо (четвъртият череп вдясно, натисни в очните кухини). Пъхна пръсти в очните кухини на това лице без плът и веднага се разнесе дрезгаво изскърцване. Олтарът се раздвижи и се завъртя около някаква невидима ос, а пред нас се откри потънал в мрак отвор. Вдигнах високо светилника, видяхме влажни стъпала. Преди да слезем, обсъдихме дали трябва да затворим вратата след себе си.
— По-добре не — рече Уилям, — не знаем дали после ще съумеем да я отворим. А колкото до опасността да бъдем разкрити, ако някой дойдеше по това време, използвайки същия механизъм, той щеше да го стори, защото знаеше как да влезе и затворената врата нямаше да го спре.
Слязохме десетина и повече стъпала и тръгнахме по някакъв коридор, от двете страни на който бяха издълбани хоризонтални ниши, подобни на тия, които по-късно имах случай да видя в много катакомби. За пръв път влизах в костница и ми стана много страшно. Костите на монасите бяха събирани тук в продължение на векове; след като са били изравяни, са били струпвани в нишите, без да са правени опити да бъдат сглобени отново така, както са лежали в гробовете. В някои ниши имаше само дребни кости, в други само черепи — наредени почти на пирамиди, та да не падат един връз друг; зрелище, всяващо истински ужас, особено с тия светлини и сенки, дето се редуваха, като минавахме със запаления светилник. В една ниша зърнах само ръце, много ръце, сплетени завинаги една в друга — истинско валмо от мъртви кости. И когато за миг усетих, че в това средище на мъртъвци има някаква живинка, когато нещо изцвърча и се шмугна в мрака, не можах да се сдържа и извиках.
— Мишки са — успокои ме Уилям.
— Какво търсят тук мишки?
— И те минават оттук, също като нас, тъй като костницата води към Зданието, значи и към кухнята. И към книгите в библиотеката. Сега ще разбереш защо лицето на Малахий изглежда толкова строго. Службата му го задължава да минава оттук два пъти на ден — сутрин и вечер. Той наистина няма за какво да се смее.
— Но защо в Евангелието никъде не се споменава,
— Безброй хора са се питали дали Христос се е смял. Мен тази работа не ме интересува кой знае колко. Мисля, че изобщо не се е смял, защото — бидейки всезнаещ, както се полага на сина Божи — той е знаел какво ще сторим ние, християните. Но ето че стигнахме.
И наистина, слава Богу, коридорът свърши, следваха отново стъпала; като ги изкачихме, трябваше само да бутнем една врата от масивно дърво, обкована с желязо, и се озовахме зад комина в кухнята, точно под виещата се стълба, която водеше към скриптория. Докато се изкачвахме, стори ни се, че горе нещо изшумоля.
Помълчахме, после аз казах:
— Не може да бъде. Никой не е влизал преди нас…
— Ако това е единственото място, откъдето може да се стигне до Зданието. В миналото е било крепост, сигурно има много повече тайни входове. Ще се изкачваме тихо. Но нямаме кой знае какъв избор. Ако изгасим светилника, няма да знаем къде отиваме, ако го оставим да свети, ще предупредим този, който е горе. Единствената ни надежда е, ако наистина има някой, той да се бои повече от нас.
Стигнахме в скриптория, като се изкачихме през северната кула. Масата на Венанций се намираше точно на отсрещната страна. Залата беше твърде просторна, затова, докато вървяхме, можехме да осветяваме само по няколко разкрача от стената. Надявахме се, че в двора няма никой, който да забележи през прозорците, че тук свети. На масата всичко изглеждаше наред, но Уилям се наведе веднага да огледа листовете в долния шкаф и възкликна недоволен.
— Липсва ли нещо? — попитах аз.
— Днес тук видях две книги, едната беше на гръцки. Именно тя липсва. Някой трябва да я е взел, и то бързайки, защото един пергамент е паднал на пода.
— Нали надзираваха масата…
— Да. Може би някой е ровил преди малко. Може би още е тук, — Той се обърна към мрака и гласът му проехтя сред колоните: — Ако си тук, пази се! — Това ми се стори уместно; както каза Уилям, винаги е по-добре, ако този, от когото се боим, се бои повече от нас.
Уилям постави на масата листа, който беше намерил на пода, и се наведе над него. Каза ми да му светна. Доближих светилника и видях, че половината от листа бе празна, а другата бе изписана с дребни букви, чийто произход успях да разгадая с мъка.
— Гръцки ли е? — попитах аз.
— Да, но не мога да разчета добре. — Извади от расото очилата си и ги сложи на носа си, после се наведе още към листа. — Да, гръцки е, изписано е съвсем ситно, и то твърде хаотично. И с очилата ми е трудно, нужна ми е още светлина. Доближи се…
Той вдигна листа към очите си, а аз направих глупост — вместо да мина зад него и да вдигна светилника над главата му, застанах точно пред него. Той ми каза да се отдръпна, но докато се измествах, пламъкът облиза гърба на листа. Уилям ме отблъсна, рече, че май искам да изгоря ръкописа, и изведнъж възкликна. Видях съвсем ясно как върху горната част на листа се появиха някакви неясни кафявожълти знаци. Уилям ме накара да му подам светилника и почна да го движи зад листа, като гледаше пламъкът да е близо до пергамента, но така, че да го нагрява, без да го облизва. Постепенно, сякаш някаква невидима ръка изписваше „Мане, Текел, Фарес“ 128 — следвайки движението на светилника, който Уилям държеше в ръка, докато димът от върха на пламъка почерняше задната част, — по бялото лице на листа започваха да се появяват знаци, които не приличаха на буквите на никоя азбука, а напомняха заклинателните знаци на магьосниците.
128
„Мане, Текел, Фарес“ — според книгата на пророк Даниил (гл. 5, ст. 25 и сл.) тези думи се изписали на стената срещу пируващия вавилонски цар Валтасар, потомък на Навуходоносор, и предсказвали неговия край.