Името на розата
Шрифт:
— Не… — възразих аз. — Не я гледам… тоест, може би я гледам, но тя не е вещица… отде да знаем, може и да е невинна.
— Гледаш я, защото е хубавица. Хубавица е, нали? — запита ме той с необичайна страст, като ми стисна ръката. — Ако я гледаш, загдето е хубавица, и това те смущава (но аз знам, че си смутен, защото заради греха, в който я подозират, тя ти изглежда още по-очарователна), ако я гледаш и изпитваш желание, това означава, че тя наистина е вещица. Пази се, чадо мое… Плътската красота свършва с кожата Ако мъжете можеха да видят какво има под кожата, както е можел беотийският рис 236 , тръпки щяха да ги побият, като видят какво има в жената. Цялото това изящество се състои от слуз и кръв, от лимфа и жлъчка. Помислим ли за това, дето
236
Беотийският рис — Линкей (името му се извежда от старогръцката дума „линкс“ — рис), един от аргонавтите, притежавал такова остро зрение, че можел да вижда какво става в недрата на Земята.
Повдигна ми се. Не исках да слушам тия приказки. Притече ми се на помощ моят учител — той бе чул всичко. Пристъпи към Убертино, сграбчи го рязко за ръката и я отдели от моята — Убертино, достатъчно — рече той. — Това момиче скоро ще бъде подложено на изтезания, значи ще отиде на кладата. И ще се превърне точно в това, дето ти спомена — слуз, кръв, лимфа и жлъчка. Но хора като нас ще измъкнат изпод кожата й това, дето Господ бог е пожелал да бъде прикрито и разкрасено от тая кожа. Колкото до основните вещества, ти не си по-добър от нея. Остави момичето на мира.
Убертино се смути.
— Може би сторих грях — избъбри той. — Сигурно съм сторил грях. Та какво друго може да стори един грешник?
Всички тръгнаха да се прибират, коментирайки станалото. Уилям се спря да поприказва с Микеле и с другите минорити, които го питаха с какви впечатления е останал.
— Сега Бернар разполага с довод, ако и да е оспорим. В манастира обикалят магьосници и вършат същите неща, дето са били вършени срещу папата в Авиньон. Това, разбира се, не е доказателство и не може да бъде използвано, за да се провали утрешната среща. Тази нощ ще се опита да изтръгне от оня клетник още някое признание, но съм уверен, че няма да го използва веднага, още утре сутрин. Ще го запази, ще му бъде необходимо по-нататък, за да наруши хода на дискусията, ако тя вземе неприятна за него насока.
— Би ли могъл да го накара да каже нещо, което да използва против нас? — запита Микеле от Чезена. Уилям не беше чак толкова уверен.
— Дано не стане — рече той. А пък аз рекох, че ако Салваторе разкаже на Бернар същото, което ни бе разказал и за своето минало, и за миналото на ключаря, и ако споменеше и за връзката им с Убертино, колкото и да е била мимолетна, щяхме да изпаднем в твърде неудобно положение.
— По-добре да изчакаме събитията — продължи спокойно Уилям.
— От друга страна, Микеле, всичко е решено предварително. Но ти държиш да опиташ.
— Искам — рече Микеле — и Бог ще ми помогне. Нека свети Франциск се застъпи за всички ни.
— Амин — изрекоха останалите.
— Но не е казано, че ще го стори — отвърна непочтително Уилям.
— Свети Франциск може да е някъде в очакване на Страшния съд, без да има възможност да гледа Господа в лице.
— Проклет да е еретикът Йоан — избъбри месер Джироламо, докато всички се запътиха да си легнат. — Ако сега ни лиши и от помощта на светиите, какво ще стане с нас, клетите грешници?
ДЕН ПЕТИ
Ден пети
ПЪРВИ ЧАС
Когато става братска дискусия за бедността на Христа
Сутринта на петия ден се събудих със сърце, изпълнено от безброй терзания след снощната случка; биеше първият час, Уилям ме побутна грубовато и ми каза, че след малко предстои да се срещнат двете делегации. Погледнах през прозореца на килията и не видях нищо. Мъглата от предния ден се бе превърнала в млечнобяла пелена, захлупила цялото плато.
Щом излязох, видях манастира във вид, в който досега не го бях виждал; оттук като сенки сред сенките се очертаваха смътно само някои от по-големите постройки — църквата, Зданието, заседателната зала; всички останали сгради се забелязваха едва
Нали бях роден в северните краища, това явление не ми беше никак чуждо; при други обстоятелства то би ме накарало да си припомня с тъга равнината и замъка, където съм роден. Ала тази сутрин състоянието на времето ми се стори сходно до болка с моето душевно състояние, а тъжовното чувство, с което се бях събудил, нарастваше, колкото повече се доближавах до залата.
На няколко крачки от постройката зърнах Бернар Ги, който се разделяше с някакъв човек, когото не можах да разпозная изведнъж. А когато той мина край мен, видях, че беше Малахий. Озърташе се като човек, който не иска да бъде видян, докато извършва престъпление, ала вече споменах, че изражението на този мъж напомняше вида на човек, криещ — или опитващ се да скрие неизповядана тайна.
Той не ме позна и се отдалечи. Подтикнат от любопитство, продължих да наблюдавам Бернар; видях, че разглеждаше някакви документи, връчени му може би от Малахий. Пред входа на залата той повика с ръка капитана на стрелците, който се намираше наблизо, и му прошепна нещо. После влезе. А аз — след него.
За пръв път влизах в тази сграда; отвън тя изглеждаше със скромни размери и украса; забелязах, че е била построена наново върху основите на старата манастирска църква, унищожена отчасти може би от пожар.
За да влезе, човек трябваше да мине през портал, построен по новата мода — с аркада с остър свод, без декоративни елементи, а над портала имаше розетка. След това посетителят се озоваваше в преддверие, издигнато над останките на стара нартика. Отсреща се изпречваше друг портал, с аркада по старата мода, с прекрасно изваян тимпан във формата на полумесец. Сигурно беше порталът на старата разрушена църква.
Скулптурите по тимпана бяха не по-малко изящни, но будеха по-малко безпокойство, отколкото скулптурите на новата църква. И тук в тимпана властваше, седнал на престола, Христос; но край него, в различни пози и с различни вещи в ръце бяха разположени дванайсетте апостоли, на които той бе заръчал да тръгнат по света и да проповядват Евангелието. Над главата на Христа и под Христа, върху дъга, разделена на дванайсет пана, чрез безкрайна върволица от хора бяха изобразени народите от света, на които бе съдено да узнаят благата вест. По дрехите разпознах евреите, кападокийците, арабите, индийците, фригийците, византийците, арменците, скитите, римляните. Но смесени сред тях, в трийсет кръгли пана, разположени дъгообразно над арката с дванайсетте пана, бяха изобразени обитателите на непознатите светове, за които се споменава бегло във Физиолога и в неясните разкази на пътешествениците. Много от тях ми бяха неизвестни, други успях да разпозная; например звероподобните с по шест пръста на ръката, фавните, раждащи се от червеите, които се появяват между кората и сърцевината на дърветата, сирените с люспести опашки, които прелъстяват моряците, етиопците с черни като въглен тела, които копаят подземни пещери, за да се предпазват от палещите лъчи на слънцето, онокентаврите — хора над пъпа, магарета под него, еднооките циклопи, с око колкото щит, Сцила с глава и гърди на момиче, с корем на вълчица и опашка на делфин, косматите хора от Индия, които обитават блатата и река Епигмарида, песоглавците, които не могат да продумат дума, без да залаят, съществата, които бягат бързо с единствения си крак, а когато искат да се прикрият от слънцето, лягат и вдигат големия си крак също като чадър, астоматите от Гърция, лишени от уста, които дишат през ноздрите и живеят само с въздух, брадатите жени от Армения, пигмеите, епистигите от Гърция, които някои наричат блегми, дето се раждат без глави и устата им е на корема, а очите — на раменете; жените чудовища от Червено море, високи дванайсет стъпки, с коси, стигащи до петите, с волска опашка на края на гърба и камилски копита, и ония твари, чиито стъпала са обърнати обратно, та който ги преследва, като гледа следите, стига винаги там, откъдето идват, и никога там, накъдето са тръгнали; и още — триглавите хора, ония, чиито очи блещукат като лампи, и чудовищата от острова на Цирцея, с човешки тела и вратове и глави на най-различни зверове…