Името на розата
Шрифт:
— Бях изпратил тези стрелци да търсят един човек, който можеше да ни разясни многото тайни — рече Бернар.
— Кого? Да не би брата билкар? — запита изумен абатът.
— Не, сега ще видите — отвърна Бернар и влезе.
Влязохме в лабораторията на Северин; пред очите ни се откри мъчителна гледка. Клетият билкар лежеше мъртъв сред локва кръв с разцепена глава. А шкафовете бяха като пометени от буря — навсякъде бяха разхвърляни изпотрошени ампули, шишета, книги и документи. Край трупа лежеше армилярна сфера, най-малко два пъти по-голяма от човешка глава; беше изящно изработена от метал, над нея стърчеше златен кръст, а тя се опираше на малък, осеян с украшения триножник, Бях я виждал и преди — стоеше на масата вляво от входа.
На другия край на стаята двамина стрелци бяха хванали
— Господине! — викаше той. — Нещастно съвпадение! Когато влязох, Северин беше вече мъртъв, завариха ме как наблюдавам безмълвно тази страхотия!
Капитанът на стрелците се приближи до Бернар и след като получи разрешение, започна да му докладва пред всички. Стрелците имали нареждане да намерят ключаря и да го задържат; търсили го повече от два часа из целия манастир. Сигурно, рекох си аз, това бе нареждането, което даде Бернар, преди да влезе в заседателната зала, а войниците, които не познаваха това място, са почнали да търсят там, където не трябва, без да си дават сметка, че ключарят, който не е знаел какво го очаква, е бил заедно с други монаси в нартиката, пък и мъглата сигурно бе затруднила още повече търсенето. Така или иначе от думите на капитана стана ясно, че Ремиджо, след като се разделихме, тръгнал към кухнята, някой го видял и уведомил стрелците; но те стигнали в Зданието, след като Ремиджо малко преди това излязъл нанякъде — в кухнята се намирал Хорхе, който твърдял, че току-що разговарял с него. Тогава стрелците тръгнали из платото към зеленчуковите градини; тук пред тях из мъглата изникнал като призрак старият Алинардо, който се бил изгубил. Именно Алинардо им казал, че малко преди това видял ключаря да влиза в болницата. Стрелците отишли там, вратата била отворена. Влезли, заварили мъртвия Северин и ключаря, който тършувал като луд из шкафовете и хвърлял всичко, каквото му попадне, на пода, сякаш търсел нещо. Не е трудно да се досетим какво е станало, заключи капитанът. Ремиджо е влязъл, нахвърлил се е върху билкаря, убил го и после започнал да търси това, заради което го убил.
Един стрелец вдигна от пода армилярната сфера и я подаде на Бернар. Изящната конструкция от медни и сребърни кръгове, скрепени от една по-яка конструкция от бронзови пръстени, явно е била хваната за дръжката на триножника и стоварена с все сила върху черепа на жертвата, защото от удара много от по-тънките пръстени се бяха счупили или огънали откъм едната страна. А че сферата е била стоварена именно откъм тази страна върху главата на Северин, личеше по петната от кръв, по снопчетата коса и ужасните късчета от мозъка на жертвата.
Уилям се наведе над Северин, за да се увери, че е мъртъв. Очите на този клетник, залети от кръвта, шурнала от главата, бяха широко разтворени и аз се запитах дали наистина — както разказват, че е ставало при други случаи — в застиналата зеница може да се различи ликът на убиеца — последното нещо, което са доловили сетивата на жертвата. Видях как Уилям оглежда ръцете на мъртвеца, за да провери дали няма черни петна по пръстите, макар че в този случай причината за смъртта бе повече от очевидна; но Северин бе със същите кожени ръкавици, с които понякога го бях виждал да работи с опасни билки, с жаби и неизвестни нему насекоми.
В това време Бернар Ги се обърна към ключаря:
— Ти си Ремиджо от Вараджине, нали? Бях наредил на моите хора да те търсят заради други обвинения, за да потвърдя други неща, в които си заподозрян. Сега виждам, че съм действал правилно, макар и с голямо закъснение, за което съжалявам. Господине — обърна се тон към абата, — смятам, че май аз нося отговорността за последното престъпление, защото още от тази сутрин, след като изслушах признанията на оня нещастник, задържан нощес, знаех, че този човек трябва да попадне в ръцете на правосъдието. Но и вие сте свидетел — сутринта имах други задължения, а и моите хора се постараха…
Докато той говореше високо, та всички присъстващи да чуят (през това време стаята се беше изпълнила с хора, които се завираха навсякъде, оглеждаха разхвърляните и унищожени вещи, сочеха трупа и коментираха шепнешком голямото
— Закълни се, кълна се и аз!
Малахий не отговори веднага, сякаш търсеше най-подходящите слова. Най-сетне, докато ключарят насила прекрачваше прага, му рече:
— Не ще сторя нищо в твоя вреда.
Спогледахме се с Уилям и се питахме какво ли може да означава всичко това. И Бернар бе забелязал всичко, но това сякаш не му направи впечатление; нещо повече — усмихна се на Малахий, сякаш да одобри думите му и да сключи с него някакво зловещо съглашение. После оповести, че веднага след обяда съдът ще се събере в заседателната зала, за да води публично следствие. Излезе, заповяда да отведат ключаря в ковачницата и да не му разрешават да разговаря със Салваторе.
В същия миг зад нас чухме гласа на Бенций:
— Аз влязох веднага след вас — прошепна той, — в стаята още нямаше много хора, а Малахий го нямаше.
— Сигурно е влязъл по-късно — рече Уилям.
— Не — настоя Бенций, — бях до вратата, видях кой влизаше. Повярвайте, Малахий вече е бил тук… от по-рано.
— Кога?
— Още преди ключарят да влезе. Не мога да се закълна, но мисля, че е излязъл зад онази завеса, след като се бяха струпали доста хора.
— И посочи голямата завеса, закриваща леглото, където Северин обикновено караше да полегне всеки, който биваше подлаган на някакво лечение.
— Да не би да искаш да кажеш, че той е убил Северин и че се е скрил там, когато е влязъл ключарят? — запита го Уилям.
— Или пък че оттам е бил свидетел на това, което се е случило тук. Иначе защо ключарят щеше да го моли да не му наврежда, като в замяна на това обеща, че и той няма да му стори никакво зло?
— Възможно е — рече Уилям. — Така или иначе тук се намираше една книга и би трябвало да е тук, защото и ключарят, и Малахий излязоха с празни ръце, — Уилям бе научил от мен, че и Бенций знае, и сега се нуждаеше от помощ. Той пристъпи към абата, който оглеждаше тъжно трупа на Северин, и го помоли да нареди всички да излязат, тъй като искал да огледа по-добре стаята. Абатът се съгласи, излезе и той, като погледна скептично Уилям, сякаш го кореше, че винаги пристига късно. Малахий се опита да остане, като посочваше някакви неясни оправдания; Уилям му каза, че не се намира в библиотеката и че тук не може да претендира за никакви права. Държа се учтиво, но бе непреклонен; така си отмъсти на Малахий, загдето не му бе позволил да огледа писалището на Венанций.
Когато останахме тримата, Уилям очисти една маса от разхвърляните по нея счупени съдинки и документи и ми нареди да почна да му подавам една по една книгите от сбирката на Северин. В сравнение с безбройните книги в лабиринта тази сбирка изглеждаше малка; но все пак се състоеше от десетки и десетки томове с различни размери. По-рано те бяха подредени по рафтовете, а сега бяха разхвърляни на пода сред редица други вещи, бяха раздърпани от трескавите ръце на ключаря, някои бяха направо разкъсани, сякаш този човек не бе търсил някаква книга, а нещо, което е трябвало да бъде помежду страниците й. Някои книги бяха накъсани с ярост, а подвързията — унищожена. Не бе лесна работа да ги вземаме една по една, да разберем за какво става дума и да ги нареждаме накуп на масата; пък и трябваше да се бърза, защото абатът ни бе дал малко време, тъй като скоро трябваше да дойдат монаси да оправят трупа на Северин и да го приготвят за погребението. А се налагаше и да обикаляме, и да търсим под масите, зад рафтовете и шкафовете, да не би нещо да убегне от вниманието ни. Уилям не пожела Бенций да ми помага, разреши му само да застане и да пази до вратата. Въпреки заповедта на абата мнозина настояваха да влязат — било ужасени от вестта ратаи, било монаси, които оплакваха своя събрат, било послушници, донесли бели платна и съдинки с вода, за да измият и увият трупа…