Името на розата
Шрифт:
И така налагаше се да бързаме. Вдигах книгите, подавах ги на Уилям, той ги оглеждаше и ги слагаше на масата. Скоро разбрахме, че този начин на работа отнема много време, та продължихме да работим едновременно — сиреч аз вдигах някоя книга, ако беше разпиляна, я подреждах, прочитах заглавието и я поставях на масата. Случваше се — и то често — да попадаме и на отделни страници.
— „De plantis libris tres“ 245 , дявол да го вземе, не е тази — възкликваше Уилям и хвърляше книгата на масата.
245
„Три
— „Thesaurus herbarum“ 246 — обадих се аз. А Уилям викна:
— Зарежи я, книгата, която търсим, е на гръцки!
— Да не е тази? — запитах го аз и му показах книга, чиито страници бяха изпълнени с някакви чудновати заврънкулки.
Уилям отвърна:
— Не, глупако, това е арабски! Прав беше Бейкън, като твърдеше, че първото задължение на един знаещ е да изучава езици!
— Но и вие не знаете арабски! — възразих обиден, а Уилям ми отвърна:
246
„Съкровище от билки“.
— Но поне мога да разбера, че е на арабски! — А аз се изчервих, защото чух Бенций да се смее зад гърба ми.
Книгите бяха много, още повече бяха записките, свитъците с чертежи на небесния свод, каталозите на разни чудновати растения, съставени на отделни листове вероятно от покойника. Поработихме доста, претърсихме всички кътчета на лабораторията. Уилям стигна дотам, че най-хладнокръвно отмести трупа, за да провери да не би под него да има нещо, порови се и из расото му. Нищо.
— Така трябва — поясни Уилям. — Северин се е заключил тук с някаква книга. Тя не беше у ключаря…
— Ами ако я е скрил под расото си? — попитах аз.
— Не, книгата, която зърнах онази сутрин под масата на Венанций, беше голяма, щяхме да я забележим.
— Как беше подвързана? — обадих се аз.
— Не знам. Беше разтворена, успях да я зърна за миг, но това бе достатъчно, за да разбера, че е на гръцки; друго не помня. И така — тя не е у ключаря, мисля, че не е и у Малахий.
— Сигурен съм — обади се Бенций. — Когато ключарят се вкопчи в него, стана ясно, че той не крие нищо под скапулария.
— Хубаво. Тоест лошо. Щом книгата не е тук, това означава, че освен Малахий и ключаря тук преди тях се е промъкнал и друг човек.
— Тоест някой друг, който е убил Северин, така ли?
— Много станаха — рече Уилям.
— Пък и кой ли е могъл да знае, че книгата е тук? — попитах аз.
— Хорхе например, ако е чул нашия разговор.
— Да — отвърнах аз, — но Хорхе не би могъл да убие такъв здравеняк като Северин, при това толкова жестоко.
— Така е. Освен това ти си го видял да върви към Зданието, а стрелците малко преди да открият ключаря, са го видели в кухнята. Значи не би могъл да дойде тук и да се върне в кухнята. Не забравяй, че макар и да се движи доста свободно, той все пак трябва да върви край стените и не би могъл да прекоси зеленчуковите градини, при това бегом…
— Оставете ме сам да помисля — прекъснах го аз, защото бях решил да подражавам на моя учител. — Значи не може да е бил Хорхе. Наблизо се навърташе Алинардо, но и той едва се държи на краката си, няма как да се справи със Северин. Ключарят е бил тук, но той бе открит от стрелците
— Бенций — отвърна Уилям.
Бенций заотрича енергично, като поклати глава:
— Не, брате Уилям, вие знаете, че изгарях от любопитство. Но ако бях влязъл тук и имах възможност да се измъкна, сега нямаше да съм с вас, а щях да съм някъде другаде и да разглеждам тази скъпоценност…
— Доказателството ти е почти убедително — усмихна се Уилям.
— Но и ти не знаеш как изглежда книгата. Можеше да убиеш, а след това да дойдеш отново тук и да се опиташ да я откриеш.
Бенций поруменя като божур и възрази:
— Не съм убиец!
— Никой не е убиец, преди да е извършил първото си престъпление — рече философски Уилям. — Така или иначе книгата не е тук, а това е достатъчно, за да докаже, че ти не си я оставил тук. Струва ми се логично и това, че ако ти я беше взел по-рано, щеше да се измъкнеш в бъркотията.
После се обърна и огледа трупа. И като че ли едва сега си даде сметка, че приятелят му е мъртъв.
— Бедни Северин — промълви той, — като си помисля, че подозирах и теб, и твоите отрови. А ти си гледал да се предпазиш от някоя отрова, затова си сложил и тия ръкавици. Очаквал си опасност откъм земята, а тя се е стоварила върху теб откъм небесния свод… — Вдигна сферата и я огледа внимателно. — Защо ли са използвали именно това оръжие…
— Било е подръка.
— Възможно е. Но са могли да използват и друго — някой съд, някое градинарско сечиво… Чудесен образец на изкусна обработка на метал и на астрономическа наука. Но е разбит и… Господи! — възкликна той. — И биде ударена третата част от слънцето, третата част от месечината и третата част от звездите… — занарежда той.
Познавах твърде добре текста на апостол Йоан.
— Това е четвъртата тръба! — възкликнах аз.
— Точно така. Първо град, после кръв, после водата, а сега и звездите… Ако наистина е така, трябва да премислим отново всичко, убиецът не се е насочил случайно, той е следвал определен план… Възможно ли е да допуснем, че съществува такъв злокобен ум, който пристъпва към убийството само тогава, когато има възможност да стори това, следвайки указанията на книгата за Апокалипсиса?
— Какво ли ще стане при петата тръба? — попитах ужасен. Опитах се да си припомня. — И видях звезда, паднала от небето на земята; и даде й се ключът от кладенеца на бездната. Дали някой не ще загине, удавен в кладенеца?
— Петата тръба ни обещава много други неща — рече Уилям. — От кладенеца ще излезе дим като от голяма пещ, после от дима ще излязат скакалци, които ще измъчват хората с жило като това, което имат скорпионите. По своя вид скакалците ще приличат на коне със златоподобни венци на главата, със зъби като на лъвове… Нашият човек ще разполага с какви ли не средства, за да осъществи казаното в книгата… Но стига с тия фантазии. Я по-добре да си припомним какво ни каза Северин, когато ни уведоми, че е намерил книгата…