Името на розата
Шрифт:
— Вие му казахте да ви я донесе, а той отвърна, че не може…
— Точно така; после ни прекъснаха. Защо не е могъл? Та не е трудно да се пренесе книга. А защо си е сложил ръкавиците? Дали в подвързията на книгата има нещо, свързано с отровата, която уби Беренгарий и Венанций? Някаква тайнствена опасност, някаква заразена игличка…
— Змия! — рекох аз.
— А защо не и кит? Не, ние пак прекаляваме с нашите фантазии. Установихме, че отровата трябва да мине през устата. Пък и Северин не каза, че не може да пренесе книгата. Каза, че предпочита да ми я покаже тук. И си е сложил ръкавици… Така или иначе вече знаем, че тая книга
— Ще бъде изпълнено! — отвърна Бенций; както ни се стори, той се зарадва от възложената му задача.
Не можехме да задържаме повече другите монаси; в стаята нахлуха сума ти хора. Времето за обед беше минало и Бернар сигурно събираше в заседателната зала своите хора.
— Няма какво да правим тук — рече Уилям. Изведнъж ми хрумна една мисъл.
— А не е ли възможно — запитах аз — убиецът да е хвърлил книгата от прозореца, към задната страна на болницата, а после да е отишъл да я прибере?
Уилям изгледа със съмнение големите прозорци на лабораторията, които изглеждаха здраво затворени.
— Да проверим — рече той.
Излязохме и огледахме задната страна на постройката, която бе почти долепена до зида на оградата; между двете стени имаше нещо като тясна пътека. Уилям запристъпя внимателно, защото тук падналият напоследък сняг се бе запазил непокътнат. След нас по крехката ледена корица оставаха ясни следи, така че, ако някой бе минал оттук преди нас, снегът щеше да запази следите му. Не видяхме нищо.
Отказахме се от злополучното ми хрумване, тръгнахме от болницата и докато прекосявахме зеленчуковата градина, попитах Уилям дали наистина вярва на Бенций.
— Не съвсем — рече Уилям, — но така или иначе ние не му казахме нищо, което той не знае, пък и го предупредихме да се пази от книгата. Накарахме го да наблюдава Малахий, но така и Малахий, който явно също търси книгата, ще наблюдава пък него.
— Какво ли е търсел ключарят?
— Скоро ще разберем. Явно е търсел нещо, искал е да го намери веднага, за да се отърве от някаква опасност, от която е изпитвал ужас. Малахий сигурно е знаел за какво става дума, иначе не бихме могли да си обясним отчаяния призив, който му отправи Ремиджо…
— Но така или иначе книгата изчезна…
— Това е просто невероятно — рече Уилям, докато наближавахме заседателната зала. — Ако наистина се е намирала там, а Северин ни каза, че била там, или е изнесена, или е още там.
— Щом не е там, значи някой я е изнесъл — заключих аз.
— Не е казано, че не бива да стигнем до извод, като изходим от друга, по-малка предпоставка. Тъй като по всичко личи, че никой не е могъл да изнесе книгата…
— Тя би трябвало да се намира там. Но я няма.
— Почакай. Ние твърдим, че не е там, защото не сме я намерили. Но може би не успяхме да я намерим, защото не сме я видели там, където е.
— Но ние огледахме навсякъде!
— Огледахме, но не я видяхме. Или пък сме я видели, но не сме я разпознали… Адсон, когато Северин ни описа книгата, какво точно каза?
— Каза ни, че е намерил книга, но не от неговите, а на гръцки.
— Не! Сега се сетих. Каза една особена книга. Северин беше учен човек, а за учения една книга на гръцки език не може да бъде особена, този учен
— Но защо би трябвало да нарече особена една книга на арабски?
— Там е цялата работа. Щом я нарече особена, това значи, че тази книга е имала необичаен вид, необичаен поне за него — нали беше билкар, а не библиотекар… В библиотеката понякога подвързват в един том редица древни ръкописи, като събират различни интересни текстове, един на гръцки, друг на арамейски…
— …А друг — на арабски! — възкликнах аз; това разкритие ме порази.
Уилям ме дръпна рязко и ме измъкна от нартиката, като ме накара да се затичам към болницата.
— Тевтонско говедо, тиква, глупак неден! Ти си оглеждал само началните страници, а не цялата книга!
— Но, учителю — задъхвах се аз, — нали вие погледнахте началните страници, дето ви показах, нали вие казахте, че са на арабски, а не на гръцки!
— Така е, Адсон, така е! Аз съм говедо, хайде, побързай!
Стигнахме до лабораторията, но не бе лесно да влезем, защото послушниците изнасяха трупа. Други от любопитство продължаваха да обикалят из стаята. Уилям се втурна към масата и започна да повдига книгите — търсеше тази, която ни трябваше; започна да ги хвърля една след друга пред смаяните погледи на присъстващите и отново ги запрелиства веднъж, че и по два пъти. Уви, арабският ръкопис липсваше. Спомних си смътно старата, не много здрава, доста поизтрита подвързия, с тънки метални ленти.
— Кой е влизал тук, след като излязох? — запита Уилям някакъв монах. Монахът сви рамене, ясно беше, че са влизали мнозина, ама кой точно?
Опитахме се да размислим кой може да е влизал. Малахий? Изглеждаше правдоподобно, той знаеше какво иска, може да ни е дебнал, видял ни е да излизаме с празни ръце и се е върнал, знаейки, че сигурно ще намери каквото търси. Бенций? Спомних си, че когато се препирахме за арабския текст, той се бе изсмял. Тогава си рекох, че се надсмива на моето невежество, а може би се надсмиваше на наивността на Уилям; той знаеше много добре по колко различни начина може да се съхрани един древен ръкопис, може да му е хрумнало това, което не ни бе хрумнало веднага на нас, а за което трябваше да се досетим, а именно, че Северин не знаеше арабски език, защо му трябваше да държи сред книгите си и книга, която не можеше да прочете? Ами ако ставаше дума за трети човек?
Уилям беше просто съкрушен. Опитвах се да го утеша, казвах му, че той търсеше от три дни текст на гръцки език, затова беше съвсем естествено да не обръща внимание на книгите, които не са на гръцки. А той отвръщаше — да, човешко е да се греши, но има хора, които допускат повече грешки от другите хора, и тия хора биват наричани глупаци, че и той е един от тях, и се питаше имало ли е смисъл да учи в Париж и Оксфорд, след като не е могъл да се досети, че в някои случаи ръкописите биват подвързани заедно, ако и да са на различни езици, че това го знаят и послушниците с изключение на тия, дето са глупави като мен, че двама глупаци като нас биха могли да жънат големи успехи по панаирите, че трябвало да се занимаваме с това, а не да се опитваме да разгадаваме тайни, особено след като имаме за противници хора, много по-хитри от нас.