Името на розата

Эко Умберто

— Но какво трябва да направя? — викна ключарят и коленичи.

— Не се просвай като бегард! Нищо не бива да правиш. Аз вече знам какво трябва да се направи — рече Бернар с усмивка, която всяваше ужас. — Ти трябва само да си признаеш. Ще бъдеш прокълнат и осъден, ако признаеш, и ще бъдеш прокълнат и осъден, ако не признаеш, защото ще бъдеш наказан като клетвопрестьшшк. Затова признай си ако не за друго, то поне за да съкратим този мъчителен разпит, който смущава нашата съвест и нашето чувство за милосърдие и състрадание!

— Какво трябва да призная?

— Два гряха. Че си бил в сектата на Долчино, че си споделял еретичните му становища, че си подкрепял техните нрави и обидите, които са нанасяли на достойнството на епископите и на градските управи, че продължаваш дръзко да подкрепяш лъжите и техните илюзии и след като ересиархът бе убит, а сектата ви — разбита,

макар и да не бе изтребена и премахната из корен. И че с дълбоко покварена душа от това, което си научил от действията на тази мръсна секта, ти си виновен за смутовете против Бога и хората, разпалени в този манастир, по причини, които все още ми са неясни, но които не бива и да бъдат изяснени докрай, след като бъде доказано (нещо, което правим сега), че ереста на тия, които проповядваха и проповядват бедност противно на това, на което ни учат папата и неговите були, може да доведе единствено до престъпни деяния. Това трябва да разберат вярващите, това ще ми бъде достатъчно. Признавай.

Сега вече стана ясно към какво се стремеше Бернар. Той изобщо не се интересуваше кой е убил другите монаси; той искаше да докаже само, че така или иначе Ремиджо споделя становищата на теолозите на императора. След като докажеше връзката между тези становища, които бяха становища и на капитула в Перуджа, и схващанията на просещите монаси и на хората на Долчино, след като докажеше, че един-единствен човек в този манастир участваше във всички тези ереси, като при това бе извършил редица престъпления, той щеше да нанесе наистина смъртоносен удар на своите противници. Погледнах Уилям и разбрах, че той също бе разбрал всичко, но беше безсилен да се противопостави, ако и да го беше предвидил. Погледнах абата — беше помръкнал; макар и късно, той си даваше сметка, че и той е попаднал в клопка, че сега, след като излизаше като глава на манастир, където си бяха дали среща всички нечестиви дела на века, авторитетът му на посредник беше подронен. А колкото до ключаря, той вече не знаеше срещу кое обвинение да се оправдава. Но може би в този миг той не можеше да преценява; викът, който се изтръгна от устата му, бе вик, изтръгнал се дълбоко от душата му, в който и с който той се разтоварваше от стаени в продължение на години дълбоки, потискани угризения. Или пък след цял един живот, протекъл в колебания, възторзи и разочарования, подлости и измени, изправен пред необратимия си провал, той бе решил да изповяда вярата на своята младост, без да се запита дали е била правилна, или погрешна, сякаш за да докаже на себе си, че все още може да изповядва някаква вяра.

— Да, така е — викна той, — бях с Долчино и участвах в неговите престъпления и произволи, може би бях обезумял, бърках любовта към Господа наш Иисуса Христа с жаждата за свобода и омразата против епископите; вярно е, сгреших, но нямам никаква вина за това, което се случи в манастира, заклевам се!

— Най-после постигнахме нещо — рече Бернар. — Значи ти признаваш, че си изповядвал ереста на Долчино, на вещицата Маргерита и на неговите сподвижници. Признаваш ли, че си бил с тях, когато край Триверо са бесели мнозина верни на Христа, сред които и едно невинно десетгодишно дете? А така също, когато са окачвали на въжето други хора в присъствието на техните жени и родители, защото не са искали да се подчинят на произволите на тези кучета? Защо, заслепени от вашата ярост и надменност, смятахте, че никой, който не принадлежи на вашата общност, не може да се спаси? Говори!

— Да, вярвах в тия неща, вършех ги!

— Беше ли там, когато заловиха неколцина верни привърженици на епископите, като оставиха някои да измрат от глад в затвора, а на една бременна жена отрязаха цялата й ръка и дланта на другата и след това я оставиха да роди дете, което умря веднага, без свето кръщение? Беше ли с тях, когато сринаха със земята и подпалиха селата Мосо, Триверо, Косила и Флекня и много други селища около Крепакорио, и много къщи в Мортилиано и Куорино и запалиха църквата в Триверо, като първом омърсиха светите икони, свалиха плочите от олтарите, счупиха едната ръка на статуята на Дева Мария, плячкосаха потирите, украсата и книгите, разрушиха камбанарията, изпочупиха камбаните, сложиха ръка на всички съдове на братството и на имуществото на свещеника?

— Да, да, там бях; никой вече не знаеше какво върши, искахме да изпреварим мига на наказанието, бяхме челните отреди на посочения от небето император и на светия папа, трябваше да ускорим идването на филаделфийския ангел; тогава всички щяха да бъдат осенени от милостта на Светия Дух и църквата щеше да се обнови, а след изтреблението на всички покварени

щяха да зацаруват само съвършените!

Ключарят изглеждаше едновременно и прехласнат, и осенен, като че ли стената на мълчанието и симулацията се беше пропукала и той си припомняше миналото не само с думи, но и с образи, сякаш отново изпитваше вълненията, които го бяха вдъхновявали тогава.

— Значи — продължи Бернар — ти признаваш, че сте почитали като мъченик Герардо Сегалели, че сте отричали авторитета на римската църква, че според вас нито папата, нито никой не е властен да ви нарежда да живеете по начин, различен от вашия, че никой няма право да ви отлъчва от църквата, че от времето на свети Силвестър всички църковни прелати са били мошеници и прелъстители с изключение на Пиетро Мороне, че миряните не са длъжни да плащат десятък на свещениците, които не водят съвършен и беден живот по подобие на първите апостоли, че затова трябвало да плащат десятък само на вас, единствените апостоли и бедняци Христови, че е все едно дали се молиш Богу в осветена църква, или в обор, че сте обикаляли селата и прелъстявали хората, викайки „покаятелствувайте се“, пеейки „Салве Ретина“, за да привличате с измама хората, че сте се представяли за разкайващи се, водейки съвършен живот колкото за пред хората, а после сте си позволявали всякакви слободии и похотливи деяния, защото не вярвате в тайнството на брака, нито в другите тайнства, и че смятайки се за по-чисти от другите, сте могли да си позволявате всякакви мръсотии и осквернявания на вашата и чуждата плът? Говори!

— Да, да, признавам, че изповядвах истинската вяра, на която бях повярвал с цялата си душа, признавам, че се отрекохме от нашите одеяния в знак на бедност, че се отказахме от цялото си имущество, докато вие, кучета недни, няма да се откажете никога, че оттогава не сме приемали от никого пари, нито пък сме носели пари със себе си, че живеехме от подаяния и не отделяхме нищо за утрешния ден, а когато ни даваха подслон и ни слагаха да ядем, ние се хранехме, но като си тръгвахме, оставяхме на трапезата това, което беше останало…

— И палехте и грабехте, за да сложите ръка на имуществото на добрите християни!

— Палехме и плячкосвахме, защото бяхме провъзгласили бедността за всемирен закон и имахме правото да си присвояваме незаконно придобитите богатства на другите, искахме да нанесем смъртоносен удар на мрежата от алчност, която се простираше от енория до енория, но никога не сме грабили, за да присвояваме, нито сме убивали, за да грабим; убивахме, за да наказваме, за да пречистим нечистите с кръв, може би изпитвахме прекалено голяма жажда за справедливост; човек греши и от прекалена любов към Господа, поради прекалено съвършенство, ние бяхме истинската духовна конгрегация, пратена от Бога и съдена да се прослави в последно време, търсехме нашата награда в рая, ускорявайки вашето изтребление, само ние бяхме апостолите Христови, всички други му бяха изменили, а Герардо Сегалели беше Божие дръвче, фиданка Господна, пуснала корени във вярата; нашите правила ни бяха определени направо от Господа, а не от вас, проклети кучета, лъжовни проповедници, дето пръскате около себе си воня на сяра, а не ухание на тамян, подли псета, смрадливи мърши, гарвани, слуги на авиньонската блудница, обречени на гибел! Тогава вярвах, беше се освободила и нашата плът, ние бяхме мечът Божи, налагаше се да избиваме невинни, за да можем да избием всички ви колкото е възможно по-скоро. Ние искахме един по-добър свят, в който да царят мир, нежност и щастие за всички, искахме да убием войната, която вие носехте с вашата алчност; защо ни укорявате за това, че за да установим справедливост и щастие, се е налагало да пролеем малко кръв… там е работата… че ни беше нужна много кръв, за да избързаме, имаше защо да почервенее цялата вода на Карнаско, тогава при Ставело; но това беше и наша кръв, ние не жалехме себе си, наша и ваша кръв, много, много, и то веднага, сроковете за пророчеството на Долчино бяха кратки, трябваше да ускорим хода на събитията…

Целият трепереше и току търкаше ръце по расото, сякаш искаше да ги избърше от кръвта, за която припомняше.

— Лакомецът стана отново чист — рече Уилям.

— Това ли е чистотата? — запитах ужасен.

— Може да има и друг вид чистота — отвърна Уилям, — но каквато и да бъде, винаги ми всява страх.

— Какво ви ужасява най-много в чистотата? — запитах го аз.

— Привързаността — отвърна Уилям.

— Стига, стига — рече Бернар, — от теб искахме да признаеш, а не да призоваваш за клане. Ясно, не само си бил еретик, ти си все още такъв. Не само си бил убиец, ти си убивал и по-късно. Затова разкажи как си убил твоите братя в манастира и защо.