Измамата
Шрифт:
Превключи, преди мазният костюмар на екрана да успее да отговори.
Реклама на перилен препарат…
Доверете се на розовото…!
ЩРАК
„Емърдейл“ 45 .
ЩРАК
Нов канал, поредното скучно интервю, така че отново натисна копчето за превключване. Но в мига преди телевизорът да смени канала, той успя да прочете текста под картината.
Почти излетя от дивана. Така натисна дистанционното, че пластмасата изпука. Марк Блек, изпълнителен директор, PayTag
45
Британска сапунена опера. — Б.пр.
Усили звука, докато малката червена лента удари тавана. И въпреки това му беше трудно да чуе какво се говореше. Като че ушите му бяха заглъхнали и всичко, което чуваше, беше слабо мърморене на непознати гласове. Фрагменти от изречения, които не си пасваха.
Единствената цел на PayTag е да помогне…
Предлагаме само това, което изисква пазарът…
По-сигурен свят…
Предотвратяване на терористични актове…
Не разбирам критикуващите…
Крайно време е Швеция да се сдобие с модерно законодателство, съобразено с реалността…
Той се примъкна до телевизора толкова близо, че почти докосваше екрана. Беше се втренчил в него със същия ужасен захлас, като че изучаваше как змията пирува с плъха. И веднага осъзна, че змията и Блек всъщност бяха същества от един и същи вид.
Звяр с леденостудени неподвижни очи, който беше готов да налапа нищо неподозиращата жертва.
Той се взираше в Блек, в перфектния му костюм, изгладената риза и отвратително симпатичната влечугоподобна усмивка върху устните на мъжа. Но преди всичко се взираше в жената, която го държеше за ръката.
PayTag kills internet freedom, пишеше на банера, който хората с гащеризоните разгънаха между себе си. Никой от тях не каза нищо, стояха съвсем мълчаливо иззад зловещите маски на Гай Фокс, които си бяха надянали. Шелгрен почти беше стигнал до тях, но тя вече виждаше колебанието му. Никой от двамата демонстранти не помръдваше от мястото си.
Блек се обърна леко към нея и и хвърли поглед, който веднага я накара да пусне ръката му, която току-що бе хванала в горната част.
— Може би е време да влизаме? — промърмори тя, но той я игнорира.
— Sorry, miss Johansson — той се обърна към репортерката. — Ще бъдете ли така добра да повторите последния въпрос?
— Никога повече не правете така, мис Нормен — каза той лаконично няколко минути по-късно, когато бяха на път към лобито.
Четири алведона.
Три чаши вода.
Две цигари.
Един револвер.
Беше готов. Тази мисия щеше да е последната му, вече го знаеше. Но нямаше избор.
Блек беше отровна змия, чудовище, създадено от Водача. Изпратено, за да погълне целия свят.
И щеше да започне с Бека…
Сцената му беше позната. Дланта и върху ръката му, неспокойният и поглед.
Бека
Бека и Даг.
Бека и Блек.
Естествено, Водача беше този, който стоеше зад всичко. Който беше поставил Ребека в ноктите на Блек. И точно както със свинята и насилника Даг имаше само един начин да я спаси. Разликата беше, че този път имаше истинско оръжие и не се налагаше да разчита на саботиран балконски парапет.
Той си сложи якето, същото старо военно яке, което беше изровил за втората си мисия. Сякаш бяха минали сто години.
Самият той се чувстваше, като че ли е над стогодишен. По-скоро готов за клиниката за хронично болни, отколкото a man on a mission.
Револверът се побра перфектно в един от дълбоките странични джобове.
Извади го пробно няколко пъти срещу огледалото. Но усещането в стил „Шофьор на такси“ не искаше да се появи съвсем.
Може би не беше толкова странно. Нямаше нужната енергия. И, по дяволите, как изглеждаше. Брадата му стърчеше във всички посоки, очите му бяха хлътнали, а бузите изглеждаха като две големи ями. Зъбите на долната му челюст надничаха чудновато, сякаш устната се беше отделила от венеца.
Той смъкна шапката си ниско над челото и покри останалата част от лицето с чифт твърде големи огледални очила. Никой не би могъл да го познае, нито дори Бека. Самият той едва се разпознаваше…
Револверът беше тежък, трудно беше да го държи изправен. Издърпа ударника за проба, като трябваше доста да се напрегне, за да го премести. Единственото, което оставаше сега, беше малко дръпване, лека прегръдка с показалеца. И всичко щеше да свърши…
И за Блек, и за него самия.
Нямаше шанс Водача да го остави жив след такова нарушение.
Но нямаше избор.
Трябваше да отреже главата на змията.
12. Deathmatch 46
Тропането я събуди и мина немалко време, докато тя осъзнае къде се намира.
В хотелска стая в „Гранд“, през четири стаи от апартамента на Блек. Тя се изправи и погледна към часовника на радиото — 02:12.
Чувстваше главата си тегава, като че беше пълна с някакво вискозно вещество, и тя разтърка очи с длани, в опит да забърза мисловната си дейност.
46
Режим в компютърните игри, наричан още free-for-all, в който всеки играе за себе си. — Б.пр.
Тропането се повтори. Стана от леглото и бързо навлече официалните си панталон и риза, преди да открехне вратата.
Беше Томас.
— Sorry for waking you, Rebecca — промърмори той и направи крачка напред, така че тя нямаше друг избор, освен да го пусне вътре.
Той размаха блекберито, което държеше в едната си ръка.
— Получихме сигнал за заплаха срещу мистър Блек, изключително надежден…
— Аха…
Тя не знаеше какво точно се очакваше да каже.
— Стар приятел в Сикрет Сървис току-що позвъни. Получили са информация, че терористична организация планира атентат срещу нас по време на посещението в Стокхолм.