Измамата

де ла Моте Андерш

Планината се поколеба няколко секунди, след което кимна бавно.

— Чертежите са същите като тези, които използваме на работа, когато правим IT проекти. Ако ставаше дума за недвижими имоти, щеше да има вентилационни системи, ВиК и такива неща, но на тези чертежи не се вижда нищо такова. Само подробна IT инфраструктура…

— Значи смятате, че Източника е нещо като IT гуру. Някой, който е участвал в изграждането на всичко? — в корема на HP бавно се разля гъделичкащо чувство.

Двамата мъже кимнаха.

— И откъде знаете, че наистина може да се разчита на

него?

— Не сме глупаци, HP… — отвърна Нора.

— Ясно е, че ние също се съмнявахме в началото, но дотук Източника оправдава доверието ни по всички точки. Той ни събра, предостави ни чертежи, информация за Sentry и PayTag и не на последно място ни помогна да те открием, да те спрем, преди да си направил някоя голяма глупост. Поема големи рискове заради нас, а освен това не създава впечатление на лъжец. Всичко това, взето накуп, ни кара да разчитаме на него, макар че все още сме предпазливи. Но точно както каза Кент, срещали сме Източника само веднъж, съвсем в началото. Така че не можем да те отведем при него дори и да искахме…

— Аха… — HP се загледа в скута си няколко секунди, докато се опитваше да овладее покер изражението си.

Сега трябваше да опита да си придаде малко разочарован вид, да изглежда сякаш се е предал.

— Трябва да си помисля — каза той. — Само няколко дни. Как да се свържа с вас?

— Ето!

Джеф извади мобилен телефон, който остави на масата.

— Предплатена карта, не може да се проследи. Звънни на номера на химическото в списъка с контакти и остави съобщение…

— Окей.

HP взе телефона, изправи се и тръгна към вратата.

— Чакай — викна Хаселквистът и той спря. — Не си забравяй лекарството.

Той подхвърли към HP бяло пластмасово шишенце.

— Брано, Кент — каза Нора. — За малко да забравя. Взимай по две от тези в продължение на пет дни, HP.

— Окей, благодаря — той размаха шишенцето за сбогом, опитвайки се да запази неутрално изражение. — Ще се обадя!

* * *

Тя стоеше пред една от конферентните зали в главната сграда и си играеше с бутилка вода.

Пресата се беше разотишла, останаха само някои от политиците и различни шефове както от Крепостта, така и от Sentry.

В момента обядваха малко по-надолу по коридора, а преди малко Блек и Ледената кралица се отделиха от групичката, за да проведат конферентен разговор в малката стая зад нея.

Тя погледна часовника. Томас и Шелгрен трябваше да пристигнат всеки момент.

За трети път през последните пет минути извади мобилния си.

Нямаше нови съобщения нито от Шелгрен, нито от Мике.

Натисна бутона за набиране, но както и преди малко разговорът беше прехвърлен директно към гласовата поща на Мике. Нищо необичайно…

Тя почти не беше говорила с него от цяла седмица, всъщност дори по-дълго.

Най-често никой от тях не си беше вкъщи, преди да е станало късно, а щом се приберяха, просто крашваха на дивана.

Не му беше разказала за срещата с чичо Таге, а от историята с банковия сейф беше споделила само избрани моменти. Каза, че сейфът е съдържал стари документи: свидетелство

за брак, кръщелно, няколко безполезни акции. Хубаво че той не я разпита допълнително. Понастоящем не и задаваше почти никакви въпроси за заниманията и като цяло. Искаше да покаже, че и вярва. И тя му се отблагодаряваше за доверието, като отново го лъжеше…

Хвърли поглед към часовника, изрови шишенце хапчета от чантата, увери се, че е правилното, след което извади една таблетка. Огледа се бързо няколко пъти, преди да го преглътне, отпивайки от бутилката.

Да ползваш помощта на антидепресанти не е нищо срамно, Ребека… Yeah right!

Това твърдение вероятно важеше са реалността, в която пребиваваше лекарят и. Но в нейния собствен свят човек не биваше да показва и най-малкия признак на слабост.

Във всеки случай окаяната връзка не беше само по нейна вина.

В действителност беше сменила работата си заради Микс, беше направила каквото можеше, за да разбере с какво се занимаваше той, но не беше особено лесно да разбере всичките технически подробности. Много компании и власти имаха проблеми с различни видове целенасочени хакерски атаки, това поне беше разбрала.

DDoS — Distributed Denial of Service, знаеше за това от онзи път, когато уебстраницата на полицията беше атакувана. Някой или няколко души бяха накарали стотици, може би хиляди компютри едновременно да поискат от един сървър да извърши множество различни задачи — толкова много, че накрая той беше спрял да функционира.

Вирусите също ги разбираше.

Но имаше какви ли не други заплахи за сигурността.

DoS-атаки, които бяха свързани с DDoS, троянски коне, червеи, Spyware и още цял куп неща, на които вече беше забравила имената и функциите.

Винаги беше имало хакерски атаки, но според Мике точно сега дейността им се беше засилила. Повечето предприятия се страхуваха от вируси и други нападения, които влияеха на ежедневната им работа. Но това, което наистина ги ужасяваше; това, което караше компаниите да се обръщат за помощ към Sentry, беше рискът чужди лица да получат достъп до специфични данни за клиентите им: рождени дати, номера на кредитни карти, медицински картони, застраховки, потребителски навици, съдимост, информация за банкови сметки. Списъкът с информация, закътана в повече или по-малко сигурни бази данни можеше да продължава безкрай. И ако някое трето лице се добереше до тази информация, компанията или държавното учреждение щеше да понесе огромен проблем с доверието.

Една голяма банка вече беше изтървала няколкостотин хиляди номера на кредитни карти, игрален сайт пък освен това беше предоставил на хакерите купища бонус информация като електронни пощи и чат адреси.

Съоръжения като Крепостта щяха да се превърнат в разрешението на този тип проблеми. Всичката информация, събрана на едно място, защитена с най-модерните технологии и охранявана денонощно от трийсет експерти по IT сигурност.

Коя фирма или власт можеше въобще да се доближи до това?