Кинг и Максуел

книга шеста от поредицата "Шон Кинг и Мишел Максуел"

Два

Толкова тежеше горе-долу товарът, прехвърлен с палетна количка от ремаркето във фургона на по-малкия камион. Затвориха вратите на фургона, снабдени с две ключалки. Едната се отваряше с ключ, а другата с комбинация от цифри. Разбира се, те не предлагаха стопроцентова защита, защото всяка ключалка и всяка врата могат да бъдат разбити с достатъчно търпение и желание.

Мъжът седна зад волана, запали двигателя и включи климатика. Чакаше го дълъг път. А беше жега. Той направи опит да не обръща внимание, за да не му се завие свят.

Би предпочел въоръжен ескорт, разбира се. Например някой "Ейбрамс". Но такъв танк беше непосилен за бюджета на операцията. Каменистият терен се сливаше с далечните планини на хоризонта. По пътищата имаше повече дупки, отколкото асфалт. Той разполагаше с оръжие и предостатъчно боеприпаси. Но беше сам, способен да използва един-единствен пръст, за да натиска спусъка.

Вече не носеше униформа. Беше я захвърлил преди по-малко от час. Неволно опипа "новите" си дрехи. Бяха износени и не особено чисти. Разгъна картата на седалката до себе си, докато камионът с ремаркето тромаво се отдалечаваше.

Не след дълго той остана сам в пустошта. В една страна, която все още живееше в девети век.

Неволно се замисли как беше стигнал дотук. Преди време със сигурност би възприел всичко това като смела, дори героична постъпка. В момента обаче се чувстваше като пълен идиот, изпратен на мисия с почти нулеви шансове за оцеляване.

Но това беше реалността – беше тук абсолютно сам. С точно определена задача, която трябваше да изпълни. Ако междувременно загинеше, това щеше да сложи край на земните му проблеми и толкова. Утешаваше го единствено мисълта, че на света все пак има човек, който със сигурност ще скърби за него.

Освен с карта разполагаше и с джипиес. Но това не беше кой знае какво улеснение, тъй като спътниците едва ли бяха маркирали нещо друго освен камениста земя, чиито обитатели със сигурност не се нуждаеха от точни координати, за да стигнат от точка А до точка Б. Затова той беше разгънал на съседната седалка старата карта.

Включи на скорост и се замисли за товара в контейнера отзад. Тежеше повече от два тона и беше много специален. Без него го чакаше сигурна смърт. Впрочем, дори да го опазеше, вероятността скоро да е мъртвец оставаше доста голяма.

Бавно излезе на разбития път. По приблизителните му изчисления го чакаха минимум двайсет часа трудно шофиране из полупустинен терен. Тук нямаше магистрали. Щеше да се придвижва бавно, с цената на доста усилия. При постоянен риск някой да стреля по камиона. На крайния пункт щяха да го чакат хора, които да се погрижат за товара и за самия него. Това беше уговорено предварително по време на радиовръзката. Бяха му го обещали. Сега зависеше само от него дали и доколко това обещание ще бъде изпълнено.

При безкрайните разговори и заседания с мъже в костюми, чиито смартфони звъняха непрекъснато, всичко изглеждаше наред. Но тук, сред мрачната пустош, нещата изведнъж му се сториха абсолютно отчайващи. В същото време продължаваше да се чувства войник и беше готов да изпълни дълга си.

Напредваше бавно към далечните планини. Беше се освободил от всякакви истински документи за самоличност и лични вещи и носеше такива, които би трябвало да му осигурят безопасно пътуване в региона.

Би трябвало.

Ако някой го спреше и документите му се окажеха съмнителни, съдбата му щеше да зависи единствено от способностите му да убеждава. Беше длъжен да възпре всякакви опити за проверка на товара, а ако не успееше, разполагаше с една черна метална кутийка. С червен бутон и малък страничен превключвател. Дори при включено устройство нямаше да се случи нищо, ако натискаше червения бутон. Но ако пръстът му престанеше да го натиска, той и всичко останало в радиус от двайсет метра щяха да литнат във въздуха.

Шофира в продължение на дванайсет часа, без да срещне жива душа освен някаква камила и едно подивяло магаре в далечината. Видя мъртва змия, а недалече от нея и отдавна оглозган човешки скелет. Беше изненадан, че за толкова време се натъкна само на един труп. В тази страна кланетата бяха ежедневие и труповете трябваше да са много повече. Особено при честите нашествия на чуждестранни агресори, които печелеха битки и войни сравнително бързо, но постепенно губеха всичко останало и в крайна сметка се оттегляха с подвити опашки заедно с танковете си и другото тежко въоръжение.

По време на дванайсетте часа непрекъснато шофиране видя залеза и после изгрева. Пътуваше на изток и се наложи да смъкне сенника, за да се предпази от яркото утринно слънце. Постоянно сменяше дисковете и кабината се тресеше от оглушителна рок музика. Изслуша десет пъти "Рай в светлината на арматурното табло" на Мийт Лоуф, надул уредбата толкова високо, колкото можеше да изтърпи. И неизменно се усмихваше широко на гласа на бейзболния коментатор, включен в парчето. Частица от дома сред безкрайната пустош.

Но въпреки крясъците на Мийт Лоуф клепачите му започнаха да натежават. На няколко пъти камионът излизаше от пътя и той се събуждаше от силното друсане. За късмет, нямаше никакъв трафик. Малко хора биха пожелали да живеят тук по две причини: мрачното чувство на обреченост и неизброимите опасности.

На тринайсетия час умората стана непоносима и той реши да отбие за кратка дрямка. Дотук се беше движил с добра скорост и бе натрупал малък аванс. Но миг по-късно съзря нещо насреща си и веднага забрави за почивката. Сънят трябваше да почака.