Когато лъвът се храни
Шрифт:
— Според теб каква е преднината ни пред останалите? — попита го Денис.
— Нямам представа — отговори той.
Не беше вкусно, така че каквото и да отговореше, щеше да бъде само предположение, излишният въпрос е също така досаден, както и очевидното заключение. Внезапно му мина през ума, че един такъв въпрос само преди няколко месеца би отворил дискусия и спорове, които можеха да траят половин час. Какво означаваше това? Че той се е променил. След като сам си отговори на въпроса, Шон язвително се ухили.
— За какво се смееш? — попита Денис.
— Току-що
— Да — каза Денис, след което настъпи мълчание, нарушавано само от неравномерния тропот на конете.
— Ще бъде някак си странно без татко — промълви замислено той. Господин Петерсен беше останал в Исандхълуана. — Някак си ще е смешно, че ще сме само мама, момичетата и аз във фермата.
Известно време не разговаряха. Припомняха си изминалите кратки месеци и събитията, които промениха живота им.
И двамата нямаха още двадесет години, а вече бяха глави на семейства, владетели на земя и добитък, познали мъката и убивали хора. Сега Шон изглеждаше по-възрастен с бръчките на лицето си, с брадата, която беше пуснал — квадратна, с формата на пика от картите. Бяха яздили заедно с командосите, които бяха палили и плячкосвали, за да отмъстят за Исандхълуана. При Улунди бяха строили конете си зад редовете на пехотата на Челмсфорд под палещото слънце, изчаквайки тихо, докато Кетчуайо събираше войските си и ги изпращаше през открития терен, за да нападнат и победят рехавото каре от мъже. Бяха чакали да отмине грохотът на залповете през равни интервали и гледаха как големият черен бик зулуси се разпада на парчета пред карето. Накрая редовете на пехотата се отвориха и те препуснаха навън, цели две хиляди силни конници, за да смажат завинаги силата на зулуската империя. Преследваха и нападаха, докато ги спря падналият мрак, и даже не пресмятаха колцина са убили.
— Ето я църковната кула — каза Денис.
Шон бавно изплува от спомените. Бяха стигнали Лейдибург.
— Майка ти в Теунис Краал ли е? — попита Денис.
— Не, премести се в града — в къщата на улица „Проте“.
— Предполагам, че не иска да пречи сега, когато Ана и Гари се ожениха.
Шон веднага се намръщи.
— Как ти се вижда тази работа — нашето приятелче.
— Гари, женено за Ана? — изхили се Денис и поклати глава. — Мисля, че би могъл да се обзаложиш на двадесет срещу едно, че просто не е имал избор.
Начумереното му лице стана още по-мрачно. Гари му беше скроил номер — Шон не бе скъсал с Ана.
— Имаш ли вест от тях? Кога ще се върнат у дома?
— За последен път получихме вест от тях от Питърмарицбург, бяха изпратили телеграма до мама, за да съобщят, че са се оженили. Получила я два дни, преди да се върна вкъщи от Исандхълуана. Това беше преди два месеца, доколкото ми е известно, от тогава не сме имали вест от тях.
— Струва ми се, че Гари така здраво се е слял със семейното огнище, че ще трябва да го откъртят с железен лост — изкикоти се отново Денис, този път мръснишки.
Изведнъж Шон си представи Гари върху Ана, коленете
— Млъкни, мръсно копеле — изръмжа той.
Денис примигна.
— Извинявай, аз само се шегувах.
— Няма да се шегуваш със семейството ми, той ми е брат.
— А тя беше твоето момиче, а? — измърмори Денис.
— Искаш ли да те ударя?
— По-кротко, приятел, пошегувах се.
— Такива шеги не ми допадат, ясно ли ти е?
— Добре. Добре. Успокой се.
— Това са мръсни, мръсни приказки.
Отчаяно се опитваше да изтрие от съзнанието си картината с Ана, тя беше изпаднала в див оргазъм, ръцете й се бяха вкопчили във врата на Гарик.
— Боже господи, откога си станал светец? — попита Денис и като пришпори коня си, изпревари Шон и продължи да се движи по главната улица към хотела. Той си помисли дали да не му каже да се върне, но реши да го остави да върви. Зави надясно в една сенчеста странична улица. Къщата беше третата от ъгъла. Уейт я беше купил преди три години, с цел да вложи парите си. Беше приятна малка постройка със сламено катранен покрив и варосани стени сред дървета и зелена градинка с цветя, заобиколена с ограда от дървени колове. Шон завърза коня при портата и пое по алеята към входа.
Когато бутна вратата на гостната, завари в нея две жени. И двете изненадано се надигнаха, като изненадата им моментално се смени с радост, когато го познаха. Стана му приятно от радостта им — хубаво е, когато те посрещат сърдечно.
— О, Шон, не те очаквахме.
Ада бързо се запъти към него. Той я целуна и видя, че скръбта е оставила отпечатъка си върху нея. За миг изпита чувство на вина, че смъртта на Уейт не е оставила толкова видим отпечатък и върху него. Хвана я за раменете и я задържа така.
— Много си хубава — каза той.
Беше отслабнала. Очите й изглеждаха прекалено големи за лицето й и мъката се криеше в тях като сенки в гората, но пристигането му я разведри и тя се засмя.
— Мислехме, че ще се върнеш в петък. Толкова се радвам, че дойде по-рано.
Шон отмести поглед от Ада.
— Здравей, Ягодов пай.
Тя нетърпеливо очакваше да бъде удостоена с вниманието му.
— Здравей, Шон.
Изчерви се леко от погледа му, но не сведе очи.
— Изглеждаш по-възрастен — каза тя, като почти не забелязваше праха, който се беше спекъл по кожата му, посипал косата и миглите му и зачервил очите му.
— Просто си забравила как изглеждам — каза той и се обърна към Ада.
— Не, не бих могла — прошепна Одри толкова тихо, че никой от двамата не я чу. Усети как нещо се надигна в гърдите й.
— Седни, Шон.
Ада го заведе при голямото кресло срещу камината. На полицата над камината имаше снимка на Уейт.
— Ще ти донеса чай.
— Мамо, защо не една бира?
Шон потъна в креслото.
— Разбира се — ще ти донеса бира.
— Не — каза Одри и изхвърча от стаята към кухнята. — Аз ще я донеса.