Когато лъвът се храни

Смит Уилбур

— Ще свикнеш, не се безпокой. Просто си придавай мъдър вид и говори по-малко — посъветва го Даф. — А тя как ти се вижда?

— Апетитна е.

— Определено.

Когато Кенди се върна при тях, Даф известно време поддържаше неангажиращ разговор, но когато тя започна да задава някои съвсем конкретни и точни въпроси, веднага стана ясно, че познанията й по геология и рудодобив бяха доста над средните и той й го каза.

— Да, съпругът ми беше в бранша. Понаучих доста от него. — Бръкна в единия от джобовете на полата си на сини и бели карета и извади малка шепа скални образци. Постави ги пред него. — Можете ли да ги назовете? — попита тя.

Изпитваше го, искаше да й докаже способностите си.

— Кимберлит,

серпентин, фелдшпат — отмяташе ги един по един той и Кенди се отпусна.

— Стана така, че по Хайделбергския златоносен пласт имам редица концесии, обозначени с колчета на мое име. Може би господин Кортни ще пожелае да ги огледа. Всъщност в момента преговарям с Южноафриканската рудодобивна и почвена компания, която проявява определен интерес.

Шон направи своя единствен, но ценен принос в разговора.

— А, да — кимна той мъдро. — Добрият стар Норман.

Кенди се стресна — малко бяха хората, които наричаха Храдски на малко име.

— Удобно ли ще ви бъде утре сутринта? — попита тя.

5

Следобеда купиха палатка от един загубил всякаква надежда златотърсач. Беше зарязал службата си в Наталските железници, за да предприеме дългото пътуване до Уитуотърсранд, и сега му трябваха пари, за да се върне у дома. Опънаха я близо до хотел „Кенди“ и слязоха при Наталския минерален извор, за да се изкъпят, което отдавна не бяха правили. Вечерта си устроиха малко празненство с половината бутилка бренди, която Даф извади от дисагите. На следващата сутрин Кенди ги заведе при концесиите. Имаше двадесет, маркирани по протежение на златоносния пласт. Заведе ги на едно място, където жилата се бе оголила и бе излязла на повърхността.

— Ще ви оставя да поразгледате. Ако проявите интерес, можем да разговаряме, когато дойдете в хотела. А сега трябва да се връщам, чакат ме много гладни хора.

Даф я придружи до коня й, като я придържаше с ръка и й помогна да се настани на седлото по начин, който сигурно бе научил от баща си. Проследи я с поглед, докато се отдалечаваше, и се върна при Шон. Беше в приповдигнато настроение.

— Стъпвай леко, господин Кортни, пристъпвай почтително, защото под краката ти лежи нашето състояние.

Обиколиха терена: Шон — с вид на дружелюбно ловджийско куче, а Даф шареше в неспокойни кръгове като тигрова акула. Провериха табелките с номерата на концесиите, премериха с крачки границите им и си напълниха джобовете със скални отломъци. Спуснаха се с конете при палатката и Даф извади чукалото, хавана и легена за промиване. Отнесоха всичко това на брега на Наталския минерален извор и цял следобед трошиха и стриваха отломъците и ги промиваха в легена. Когато провериха последния образец, той направи своето заключение.

— Ами, златото е налице и бих казал, че находището е с промишлено значение. Не е чак толкова богато като онова, което промихме в Дънди, но то трябва да е било специално подбрано парче от водещия златоносен пласт! — Помълча и изгледа сериозно Шон. — Мисля, че заслужава да опитаме. Ако водещият пласт съществува, ще го намерим, а междувременно няма да загубим нищо, докато обработваме главния пласт.

Шон взе едно плоско речно камъче и го запрати в потока. За пръв път изпитваше редуващите се пристъпи на радостна тръпка и униние на златната треска, когато в един момент си на седмото небе, а в следващия — в дълбока мрачна бездна. Жълтите опашки в легена му се виждаха ужасно тънки и къси.

— Добре, да приемем, че си прав, и да предположим, че успеем да убедим Кенди да продаде концесиите си. А след това какво ще правим? Четиричуковата трошачка ми се видя дяволски сложна и скъпа машинария за моя джоб, не е нещо, което можеш да купиш от тезгяха на всеки универсален магазин.

Даф го тупна с юмрук по рамото и се ухили с уста, леко извита на една страна.

— Имаш си чичо

Даф, който се грижи за теб. Кенди ще продаде концесиите си — тя трепери, като я докосвам, още ден-два и ще заиграе по свирката ми. А колкото до инсталацията… Когато пристигнах в тази страна, попаднах на един богат кейптаунски фермер, чиято мечта в живота беше да има собствена златна мина. Той избра един хребет. С неоспоримата си мъдрост на лозар прецени, че това е идеалното място за неговата мина. Нае ме да я управлявам, закупи трошачно-смилаща сортираща инсталация от най-новия и най-скъп модел и се приготви да залее пазара със злато. След шест месеца, през които обработихме огромни количества кварц, шисти и пръст и отделихме злато, колкото да напълниш с него ухото на мишка, без то да докосва стените му, ентусиазмът на моя работодател понамаля. Раздели се с неоценимата ми квалификация и работа и закри представлението. Потеглих към диамантените находища и доколкото ми е известно, инсталацията все още се въргаля там в очакване на първия купувач, който ще дойде да я вземе за сто-двеста лири. — Даф стана и двамата тръгнаха назад към палатката. — Но да караме по ред от самото начало. Съгласен ли си да продължа преговорите с госпожа Раутенбах?

— Бих казал, че да. — Шон отново се почувствува в по-добро настроение. — Обаче сигурен ли си, че интересът, който проявяваш към госпожа Раутенбах, е чисто служебен?

Даф беше шокиран.

— Дори за миг не бива да ти минава през ума, че в намеренията ми може да има нещо друго, освен по-нататъшното осъществяване на интересите на нашето съдружие. Нали не смяташ, че животинският ми апетит играе някаква роля в това, което възнамерявам да направя?

— Не, разбира се, че не — увери го Шон. — Надявам се, че с малко усилия ще се справиш.

Даф се засмя.

— Докато все още обсъждаме тази тема, мисля, че моментът е достатъчно подходящ да те заболи стомахът и да се оттеглиш в самотното си легло. От този момент и нататък се споразумяваме, че момчешкото ти очарование няма особена стойност за осъществяването на намеренията ни. Ще кажа на Кенди, че си ме упълномощил да действувам от твое име.

Даф вчеса къдриците си, облече дрехите, които Мбиджейн му бе изпрал, и изчезна по посока на хотел „Кенди“. Времето течеше много бавно за Шон: той седеше и си говореше с Мбиджейн, после пи малко кафе и когато слънцето залезе, се прибра в палатката. Зачете се в една от книгите на Даф на светлината на ветроупорната газена лампа, но не можа да се съсредоточи, мислите му бяха заети от красиви руси коси. Когато някой подраска на брезентовата врата, той скочи, надявайки се смутено, че Кенди е решила да дойде и да преговаря директно с него. Обаче беше цветнокожото момиче от хотела, къдравата й черна коса бе пълна противоположност на това, за което бе мечтал.

— Мадам каза, че много съжалява, че сте се разболял, и поръча да изпиете две лъжици от това — каза тя и му подаде шише с рициново масло.

— Кажи на господарката си, че много й благодаря.

Шон взе лекарството и започна да затваря входното платнище на палатката.

— Мадам каза да чакам и да се уверя, че сте изпил две пълни лъжици — трябва да й върна шишето и да й покажа докъде сте изпил.

Стомахът му се сви болезнено. Изгледа чернокожото момиче, застанало с упорито изражение на прага, решено да изпълни докрай поставената задача. Помисли си за бедния Даф, който изпълняваше задълженията си като мъж — нямаше друг избор. Погълна със затворени очи гъстото лепкаво рициново масло и се върна при книгата си. Спа неспокойно, като от време на време се събуждаше, за да хвърли поглед към празното легло в другия край на палатката. Лекарството го прогони навън в среднощния студ. Мбиджейн се бе свил до огъня. Равномерното му доволно хъркане приличаше на добре пресметнато присмехулство. Горе на хребета се чу плачевният вой на чакал, който съвсем точно изрази чувствата на Шон.