Когато лъвът се храни
Шрифт:
— Прав сте, господин Кортни, това ще бъде жестоко, безмилостно убийство. Така ще стане — изплака представителят им.
— Млъкни, гаден глупако! — изрева му Даф и някой в тълпата се засмя.
Смехът зарази останалите и той въздъхна с облекчение. Положението беше критично.
— Я да ги овъргаляме в катран и пера.
Даф се ухили.
— Виж, сега вече говорите разумно. Кой има за продан няколко варела катран? — Той се огледа. — Какво, никой ли няма? Тогава трябва да измислим нещо друго.
— Имам десет кутии червена боя — тридесет шилинга всяка, добра вносна марка.
Позна говорещия — беше търговец, отворил
— Господин Тари предлага боя. Какво ще кажете?
— Не, тя пада много лесно — няма да свърши работа.
— Ще ви я дам евтино — по двадесет и пет шилинга за кутия.
— Не! Дръж си скапаната боя! — развика се тълпата.
— Завъртете ги на колелото на дяволската рулетка — извика някой и тълпата забръмча одобрително.
— Точно така — завъртете ги на колелото.
— Върти се то, върти се то, върти се то — а къде ще спре, никой не знае — изрева един копач с черна брада от покрива на бараката срещу пътя.
Тълпата ревна.
Шон видя, че усмивката изчезна от лицето на приятеля му. Преценяваше сериозността на положението. Ако отново ги спреше, можеха да загубят търпението си и да се стигне до стрелба. Не трябваше да го допускат.
— Добре. Щом така искате.
Обърна се към ужасената група пленници, притиснали се един до друг.
— Присъдата е да играете рулетка с дявола в продължение на един час и след това да напуснете това находище — ако отново ви пипнем тук, ще получите още един час рулетка. Ранените се освобождават от първата половина на присъдата. Мисля, че са си получили заслуженото. Господин Дьо Тоа ще ръководи изпълнението на присъдата.
— Предпочитаме боята, господин Чарлиууд — отново се помоли представителят им.
— Не се съмнявам, че я предпочитате — каза тихо Даф, но тълпата вече ги влачеше към широката ливада зад хотела. Повечето от мъжете си бяха оградили свободни собствени концесии и не им трябваха крадци на парцели. Шон слезе от масата.
— Да отидем да пийнем — каза му Даф.
— Няма ли да гледаш? — попита Шон.
— Веднъж в Кейптаун гледах как става и ми стига.
— Какво правят?
— Иди и виж, ще те чакам в „Светлите ангели“. Ще се учудя, ако останеш целия час.
Когато се присъедини към тълпата, повечето фургони бяха събрани от биваците и подредени в една линия. Около тях кръжаха мъже, като слагаха крикове под големите задни колела, за да ги повдигнат от земята. След това избутаха пленените напред — всеки при отделно колело. Грабнаха ги жадни ръце и ги държаха, докато други завързаха китките и глезените им за окръжността на колелото, главината на оста остана зад кръста им, а ръцете и краката им бяха разперени като уловена морска звезда. Франсоа бързо мина покрай редицата, проверявайки въжетата и слагайки по четири копачи на всяко колело, двама, за да му дадат начален тласък, и още двама, за да ги сменят, когато първите се уморят. Стигна до края, върна се отново в центъра, извади часовника от джоба си, засече времето и извика.
— Добре — въртете ги, дяволи.
Колелата се завъртяха, отначало бавно, после все по-бързо, набирайки скорост. Телата, завързани за тях, се превърнаха в неясни петна от бързото въртене.
— Върти се то, върти се то, върти се то, върти се то, върти се то, върти се то — припяваше ликуващо тълпата.
Само след няколко минути в края на редицата фургони избухна смях. Някой беше започнал да повръща,
— Хареса ли ти? — попита Даф.
— Дай ми едно бренди — отговори Шон.
9
След раздаването на правосъдие от страна на Комитета на копачите в биваците настъпи някакво подобие на ред. Президентът Крюгер не искаше да изпраща полицейски сили срещу гнездото на разбойници и главорези, непосредствено до столицата. Затова се задоволи само с внедряването на шпиони, като ги остави сами да си спасяват кожите. В края на краищата находището все още не бе разработено и по-вероятно бе след година саваната отново да бъде толкова пуста, колкото и преди девет месеца. Можеше да си позволи да изчака, междувременно Комитетът на копачите упражняваше строгата си власт.
Докато мравките работеха, дълбаейки златоносния пласт, скакалците седяха в баровете и под сенките на бараките. До този момент само инсталацията на Джак и Свирката произвеждаше злато и само Храдски и Франсоа дьо Тоа знаеха какво количество излиза от нея. Храдски все още бе в Кейптаун, за да търси капитал, а Франсоа не говореше с никого, дори с Даф, за производителността на инсталацията.
Слуховете се носеха като пясък във вихрушка. Днес говореха, че пластът се е скрил петнадесет метра под повърхността, утре из кръчмите плъзваше новината, че братята Хейнс са стигнали до тридесетия метър и вадели оттам златни късове, големи колкото мускетни заряди. Никой не знаеше нищо със сигурност, но всеки с готовност правеше предположения.
Горе, в „Кенди Дийп“, Даф и Шон работеха неуморно. Инсталацията бе сглобена на бетоновата си площадка, челюстите й се отвориха, за да отхапят първия залък скална маса. Парният котел бе издигнат и поставен на шейната си от двадесет плувнали в пот зулуси. Медните маси бяха монтирани, готови да поемат живачната амалгама. Нямаше време за тревоги около пласта или около изтъняващата кесия на Шон. Ставаха за работа и лягаха за сън — за тях друго не съществуваше. Даф свикна да споделя палатката на Шон горе на хребета, така че Кенди отново се разполагаше сама в пухеното си легло.
На двадесети ноември запалиха за пръв път парния котел. Изморени, с ръце, покрити с мазоли, с изпити лица и заякнали от работа тела, те се скупчиха около манометъра и гледаха как стрелката запълзява по дъгообразната скала, докато стигне червената линийка в горния й край.
Даф изсумтя.
— Е, сега поне имаме мощност. — После тупна с юмрук Шон по рамото. — Какво стърчиш тук — да не би да си на пикник на неделното училище? Работа ни чака, момко.
На втори декември подадоха първата смес в инсталацията и загледаха как скалните късове потичат по масите с амалгама. Шон прегърна разчувствано Даф, който го тупна по корема и нахлупи шапката си. На вечеря всички пиха по едно бренди и се повеселиха, но само толкова. Бяха твърде уморени, за да празнуват. Отсега нататък един от тях трябваше постоянно да наглежда стоманеното чудовище. Даф пое първата нощна смяна и когато на следващата сутрин Шон отиде при инсталацията, го намери да се олюлява на краката си, очите му бяха хлътнали дълбоко.