Когато лъвът се храни
Шрифт:
— Победител! Десет минути почивка преди следващия двубой. Секундантите да бъдат така добри да дойдат и да си приберат имуществото. — Той посочи португалеца.
— Добра работа, момко, може би необичайна, но беше много красива гледка.
Даф хвана Шон за ръката и го заведе на един стол на верандата.
— Остават още трима, след което ще кажем край на работния ден.
Поднесе му чаша.
— Какво е това?
— Портокалов сок.
— Бих предпочел нещо по-силно.
— По-късно, момко.
Даф прибра кесията на португалеца
Следващият бе господин Антъни Блеър. Биеше се явно без душа. Придвижваше се много красиво с краката си, но стъпките му винаги бяха в посоката, в която избягваше юмруците на Шон.
— Момчето е роден бегач на дълги разстояния.
— Кортни, внимавай, ще те измори до смърт от тичане.
— Последен скок, Блеър, още една обиколка на ринга и ще навъртиш десет километра.
Препускането свърши, когато Шон, вече леко изпотен, го сгащи в единия ъгъл и го нокаутира.
В този миг третият противник се оплака от болки в гърдите.
— Нямате представа как боли — обяви той през стиснати зъби.
— Хрипти ли ти в дробовете, като дишаш? — попита го Франсоа.
— Да, точно така — хриптят, та не се трае.
— Плеврит — постави диагнозата Дьо Тоа със зле прикрита завист!
— Опасно ли е? — попита мъжът със страх.
— Да, опасно е. Страница сто и шестнадесета. Лечението е…
— Значи няма да мога да се бия. Брей, че лош късмет — оплака се радостно „болният“.
— Изключително лош късмет имаш — съгласи се Даф. — Означава, че ще трябва да се разделиш с кесията с парите.
— Нима ще се възползуваш от състоянието ми?
— Ами можеш да провериш — предложи му учтиво Даф.
Четвъртият състезател беше германец: едър, рус и с щастлива физиономия. Спъна се три-четири пъти на път за ринга, катурна се върху въжетата и допълзя до ъгъла си на ръце и крака, веднъж добрал се там, успя да се задържи на крака с помощта на ъгловия пилон. Джок застана близо до него, за да помирише дъха му, и преди да успее да отскочи, германецът го хвана в мечешка прегръдка и го поведе в първите стъпки на валс. Тълпата изпадна във възторг и когато в края на танца Джок обяви Шон за победител със служебен нокаут, никой не възрази. По-правилно щеше да бъде, ако решението беше в полза на Кенди, осигурила безплатното пиене.
— Ако искаш, момко, можем да закрием представлението — каза Даф. — Спечели достатъчно, за да работи „Кенди Дийп“ още два месеца.
— Досега не направих нито един хубав бой. Но този последният ми изглежда подходящ. С предишните се бих за пари, а с този ще го направя заради спорта.
— Представи се отлично, наистина заслужаваш малко развлечение — съгласи се Даф.
— Господин Мартин Къртис. Шампион в тежка категория на щата Джорджия, САЩ — представи го, Джок.
Гидиън Бърнърд определи теглото му на сто и пет килограма — също като на Шон. Шон стисна ръката му и усети, че няма да остане разочарован.
— Приятно
Гласът на американеца беше толкова мек, колкото твърдо бе ръкостискането му.
— На вашите услуги, сър — каза Шон и разцепи въздуха там, където само преди миг бе главата на мъжа. Изстена, когато юмрукът на американеца го удари в гърдите под вдигнатата дясна ръка. Сред тълпата се разнесоха възгласи на одобрение и хората доволно утихнаха. Ето, точно това бяха дошли да видят.
Боят продължаваше. Звукът от всеки удар моментално биваше последван от ръмженето на тълпата, а секундите до следващия удар се изпълваха с хриптящото дишане на двамата мъже и хлъзгането на краката им.
— Иаааа!
Напрегнатата тишина бе разцепена от рев като на смъртно ранена морска сирена. Шон и американецът изненадани отскочиха един от друг и се обърнаха заедно с всички останали към хотела на Кенди. Фернандес отново бе сред тях, планината от косми като че ли бе изпълнила цялата веранда. Грабна една от най-хубавите маси на Кенди и като я постави на гърдите си, отскубна краката им, като че ли бяха крилете на печено пиле.
— Франсоа, чантата! — извика Шон.
Франсоа я грабна и я метна високо над главите на тълпата. Шон затаи дъх, докато проследяваше траекторията й, после въздъхна облекчено, като видя, че Мбиджейн я улови и изчезна зад ъгъла на хотела.
— Иаааа! — отново нададе вой Фернандес. Хванал по един крак от масата във всяка ръка, той се нахвърли към тълпата, която беше между него и Шон, тя се разпръсна.
— Имате ли нещо против да довършим боя някой друг път? — попита Шон американеца.
— Разбира се, че не. Когато пожелаете. Аз самият се канех да си тръгна.
Даф се пресегна през въжетата и хвана ръката на Шон:
— Има един, който те търси — или вече си забелязал?
— Може би така изразява приятелските си чувства.
— Не бих заложил на това — идваш ли?
Фернандес хвърли единия крак, който профуча на сантиметри от главата на Шон и разроши косата му.
— Давай, Даф.
Шон осъзна, че Фернандес отново се насочва към него, все още въоръжен с дълъг дъбов крак и че ги разделят само три тънки въжета. В сравнение със скоростта, която развиха Шон и Даф, господин Блеър сякаш бе с гипсирани крака. Фернандес изобщо нямаше шансове да ги хване.
Малко след пладне Франсоа се изкачи при „Кенди Дийп“ с новината, че португалецът, след като пребил трима от обзалагащите се, заминал с обедния дилижанс за Кимбърли.
Даф свали пушката си.
— Благодаря ти, Франц, чакахме го да го нагостим. Мислех, че ще ни посети.
— Преброихте ли приходите?
— Да, комисионната ти е в онази торба на масата.
— Благодаря, приятелю, хайде да го отпразнуваме.
— Празнувай и заради нас.
— Ей, Даф, ама ти обеща… — започна Шон.
— Казах по-късно — след три-четири седмици. Сега имаме малко работа, например да прокопаем траншея с дълбочина петнадесет и дължина триста метра.
— Можем да я започнем утре.