Когато лъвът се храни
Шрифт:
— Нали искаш да станеш богат? — попита Даф.
— Разбира се, но…
— Искаш хубави неща, като английски костюми, френско шампанско и…
— Да, но…
— Е, спри да възразяваш, вдигни си дебелия задник и тръгвай с мен.
12
Китайците използуват фойерверки, за да прогонват демоните. Даф и Шон приложиха същия принцип. Не спираха инсталацията — докато тракането й достигаше до ушите на кредиторите им, всичко вървеше добре. Те смятаха, че Шон и Даф обработват рентабилен златоносен пласт и не им
Междувременно съдружниците прокопаваха траншеята, разкъсвайки земята в стремежа си да изпреварят мига, в който парите им ще свършат. Взривяваха я с динамит и в момента, в който последните камъни, разхвърчали се от експлозията, паднеха обратно, нахлуваха моментално в изкопа, кашляйки от дима, за да разчистят скалната маса и да започват да пробиват следващите дупки за взрива. Беше лято, дните бяха дълги и те работеха до тъмно. Имаше вечери, когато палеха последните фитили с газена лампа.
Пясъкът в пясъчния часовник се стичаше по-бързо от очакваното. Парите им се стопяваха и ето, че дойде петнадесети февруари, когато Даф се избръсна, облече чиста риза и отиде при Кенди, за да види дали може да изпроси още пари. Шон го наблюдаваше как се спуска по склона. Бяха продали конете преди една седмица и той се обърна към Бога с малка молитва — първата от много време насам.
Даф се върна към пладне. Изправи се на ръба на траншеята и загледа как Шон зарежда взрива за поредната експлозия. Ризата му бе мокра от пот, очертаваше всеки негов мускул.
— Ето, човече, заповядай, вземи ги и ги стискай.
Шон вдигна зачервените си от праха очи.
— Колко са?
— Ами още петдесет, но това са последните — или поне така ни заплаши.
Шон впери поглед в пакета под мишницата на Даф.
— Това какво е?
По кафявата хартия бяха избили мазни петна и устата му се напълни със слюнка.
— Първокачествени говежди пържоли — днес няма да се обядва с лигавата попара — ухили му се Даф.
— Месо — каза Шон, като че ли галеше думата. — Леко опечено, така че да пуска малко кръв, като го захапеш, с мъничко чесън и добре посолено.
— И ти до мен, пеейки в пустинята — съгласи се Даф. — Хайде, стига поезия, пали фитилите и да вървим да ядем!
Час по-късно вървяха един до друг по дъното на траншеята, а Мбиджейн със зулусите си се трупаха зад тях. Шон се оригна.
— Ах, сладък спомен, вече никога няма да погледна чиния попара.
Стигнаха края, където бе струпана току-що взривената скална маса. През тялото на Шон премина радостна тръпка, която загъделичка ръцете и рамената му и стисна дробовете му. В рамото му се впиха пръстите на Даф — усети, че те треперят.
Приличаше на змия, дебел сив питон, който пълзеше надолу по едната стена на траншеята, изчезваше в купчината чакъл и излизаше от другата й страна.
Даф се раздвижи пръв, коленичи, взе парче от жилата — голям сив пъстър отломък — и го целуна.
— Даф, май че е това, а? Май че е водещият пласт?
— Това е началото на дъгата.
— Край на попарите — каза тихо Шон и Даф
Тогава и Шон се засмя. Завиха от радост, дива, безумна радост.
13
— Дай отново да го подържа — каза Шон.
Даф му го подаде.
— Ей, тежко е.
— Да, няма нищо по-тежко от това — съгласи се Даф.
— Трябва да е цели двадесет и пет килограма.
Шон хвана златния слитък с две ръце, беше с размерите на кутия за пури.
— Повече е!
— С два дни работа възстановихме всички загуби.
— А изкарахме даже и нещо отгоре, за харчене, така да се каже.
Шон постави златния слитък на масата. Отломъкът сияеше в светлината на лампата с малки жълти усмивки. Даф се наведе и го погали, повърхността му бе неравна.
— Не мога да откъсна ръце от него — призна той.
— И аз! — Шон протегна ръка, за да го пипне. — Ще можем да платим концесиите на Кенди след около една-две седмици.
Даф се стресна.
— Какво каза?
— Че ще можем да платим на Кенди концесиите, които купихме.
— Стори ми се, че имам слухови халюцинации. — Даф го потупа покровителствено по рамото. — Слушай какво ще ти кажа, човече, ще се опитам да го изразя съвсем просто. Какъв е срокът ни за изплащане на тези концесии, докато ги разработваме?
— Три години.
— Правилно — сега следващия ми въпрос. Колко човека в това находище разполагат с пари?
Шон го погледна озадачено.
— Ами, сега ние имаме и… и…
— Никой друг, поне докато се върне Храдски — довърши вместо него Даф.
— Ами братята Хейнс? Те са разкрили водещия златоносен пласт.
— Разбира се, но това няма да им свърши никаква работа, докато не пристигне инсталацията им от Англия.
— Продължавай.
Шон не бе съвсем наясно накъде бие Даф.
— Вместо да плащаме сега на Кенди, ще използуваме това — потупа златния слитък — и всичките му братчета, за да изкупим всяка концесия, която успеем. Като за начало — тези на Док Съдърленд, които са между нас и Джак и Свирката. После ще поръчаме две големи десетчукови трошачни инсталации и когато те започнат да ръсят злато, ще го използуваме, за да купим земя, да финансираме тухларни фабрики, машиностроителни цехове, транспортни компании и всичко останало. И преди съм ти казвал, че освен копаенето на злато има и други начини за правене на пари.
Шон се бе втренчил в него, без да продумва.
— Понася ли ти голяма височина? — попита Даф.
Шон кимна.
— Добре, защото отиваме там, където летят орлите — предстои ти да станеш участник в най-големия финансов удар в историята на тази страна.
Шон запали една от пурите на Даф, ръката му трепереше.
— Не мислиш ли, че най-добре би било… ами, да не бързаме толкова. Дявол да го вземе, Даф, разработваме водещия златоносен пласт едва от два дни…
— И сме направили хиляда лири — прекъсна го Даф. — Чуй ме добре, Шон, цял живот съм чакал този миг. Ние сме първите, успели да разкрият това находище, а то е широко отворено, както краката на проститутка. Ще се напъхаме в него и ще си го вземем.