Когато лъвът се храни
Шрифт:
На другата сутрин Даф има късмет да открие достатъчно рано Док Съдърленд, за да преговаря делово с него, преди той да е започнал ежедневния си запой. Ако бе закъснял само с един час, вече щеше да бъде твърде късно. Нещата се развиха така, че миг, след като най-сетне подписа, че продава двадесет и пет концесии на Шон и Даф, Док катурна чашата си и се строполи от стола си. Мастилото по договора за покупко-продажбата още не бе изсъхнало, когато Даф потегли към бивака на Фериерас, за да намери Тед Рейнек. Тед държеше парцелите от другата страна на братовчеда Джок. Горе, на „Кенди Дийп“,
— Даф, започваш да полудяваш — молеше му се Шон. — Отново ще загубим всичко.
— Колко сме измъкнали досега от „Кенди Дийп“?
— Четири хиляди.
— Десет процента от това, което дължим, за десет дни — и то само с една мизерна четиричукова трошачка. Дръж се, човече, утре купуваме четиридесетте концесии от другата страна на Джак и Свирката. Бих го направил и днес, но онзи проклет грък се дърпа, защото иска по хиляда лири на парче. Предполагам, че ще трябва да му ги дам.
Шон се хвана за главата.
— Даф, моля те, човече, затънали сме до шия.
— Стой мирен, момко, и гледай как действува магьосникът.
— Отивам да си легна — предполагам, че утре сутринта пак трябва да поема твоята смяна, щом си решил да прекараш деня в опитите си да фалираме.
— Не е необходимо, наех онзи янки Картие. Нали се сещаш, спаринг-партньорът ти. Оказа се, че е миньор и е готов да работи срещу тридесет на месец. Затова можеш да дойдеш с мен в града и да гледаш как те правя богат. Имам среща с онзи грък в девет часа.
14
В девет часа Даф приказваше, а Шон седеше мълчаливо. В десет гъркът все още не се беше появил, Даф бе изнервен, а Шон не спираше да бърбори от облекчение. В единадесет часа той поиска да се върнат в мината.
— Това е предзнаменование, Даф. Господ е погледнал от небето, видял ни е да седим тук, готови да направим ужасна грешка. „Не — казал той, — не мога да допусна това да се случи на тези добри момчета.“
— Защо не постъпиш в трапистки манастир? — Даф погледна часовника си. — Хайде, стига толкова, да вървим!
— Слушам, сър! — пъргаво се изправи Шон.
— Като се върнем, ще имаме достатъчно време, за да разчистим масите, преди да обядваме.
— Не се прибираме, а отиваме да търсим гърка.
— Ама, слушай!
— По-късно ще те слушам — хайде!
Запътиха се към „Светлите ангели“, оставиха конете пред заведението и влязоха вътре. В сравнение с яркото слънце навън в ресторанта бе тъмно, но дори в полумрака вниманието им веднага бе привлечено от групичка хора, които седяха на една от масите. Гъркът бе с гръб към тях, пътят в прическата му като че ли бе прокаран с бял тебешир и линия през лъскавата му черна, къдрава коса. Шон премести погледа си от него върху двамата мъже, седнали от другата страна на масата. Несъмнено бяха евреи, но с това приликата между тях се изчерпваше. По-младият бе слаб, с гладка, мургава кожа, опъната на скулите му, устните му бяха много червени, а очите му, обрамчени с женски мигли, бяха шоколадовокафяви. На стола до него седеше мъж с тяло, сякаш оформено
— Храдски — изсъска Даф и изражението на лицето му се промени.
Усмихна се и се запъти към масата.
— Здрасти, Ники, струва ми се, че имахме среща.
Гъркът бързо се завъртя на стола.
— Господин Чарлиууд, извинявайте, наложи се да се забавя тук.
— Да, както виждам, горите са пълни с разбойници.
Шон забеляза как червенината започна да пропълзява над яката на Храдски, но веднага се скри.
— Продаде ли ги вече? — попита Даф.
Гъркът кимна притеснено.
— Съжалявам, господин Чарлиууд, но господин Храдски ми плати сумата, на която държах без никакво шикалкавене — и то в брой!
Даф плъзна погледа си към отсрещната страна на масата.
— Здравей, Норман. Как е дъщеря ти?
Този път червенината се измъкна от ризата на Храдски и заля цялото му лице. Той отвори устата си, езикът му цъкна два пъти, после я затвори.
Даф се усмихна и погледна към по-младия евреин.
— Макс, кажи какво иска да каже.
Шоколадовите очи се сведоха към масата.
— Дъщерята на господин Храдски е много добре.
— Предполагам, че се е омъжила незабавно, след като напуснах Кимбърли.
— Точно така.
— Мъдър ход, Норман, много по-мъдър, отколкото да караш бикоподобните си телохранители да ме гонят от града. Не беше много любезно от твоя страна.
Всички мълчаха.
— Трябва някога да се съберем и да си поговорим за доброто старо време. До тогава — с-с-с-б-б-бо-г-г-гом!
По обратния път към мината Шон попита:
— Ама той има дъщеря? Ако прилича на него, голям късмет си извадил, като си избягал.
— Не, тя е като чепка налято зряло грозде.
— Не бих му устоял.
— Нито пък аз. Единственото заключение, до което стигнах, е, че Макс му е свършил и тази работа.
— А той какво представлява?
— Придворният шут.
Шон се изсмя и Даф продължи:
— Но не подценявай Храдски. Заекването е единственият му недостатък, а с Макс до себе си, който да говори вместо него, той не се смущава от това. В огромния му череп се крие мозък, бърз и безпощаден като гилотина. Щом сега е тук, на това златно находище ще настъпи раздвижване и ще се наложи да галопираме, за да сме наравно с него.
Шон се замисли за секунда, сетне каза:
— Като спомена за раздвижване, Даф, сега, когато изтървахме концесиите на гърка и няма да е необходимо да си даваме всичките налични пари за него, да помислим дали не е по-добре да поръчаме нова инсталация, за да разработим концесиите, с които разполагаме.
Даф се ухили.
— Още миналата седмица изпратих телеграма в Лондон. Преди края на месеца оттам ще отплават две най-модерни, чисто нови десетчукови трошачки.
— За бога, защо не си ми казал?